Особености на емоционално-социалната сфера в ранно детство, брой 9/2013
В психологията на развитието установяването на устойчива емоционална връзка между кърмачето и възрастен (най-често майката) или няколко възрастни от близкото обкръжение на детето се обозначава (от средата на 60-те години на миналия век) с понятието привързаност (attachment). Според G. Butterworth и M. Harris (2000) тя е вид способност за формиране на „…особени, устойчиви и емоционално значими отношения с определени хора”, а според Гр. Крайг и Д. Бокум (2005) под привързаност се подразбират „…отношения, характеризиращи силна взаимозависимост, интензивни взаимни чувства и жизненоважни емоционални контакти”.
Способността на детето да формира привързаност е вродена. Във всички култури децата демонстрират еднакви социални реакции към своето обкръжение. Те постепенно започват да проявяват отношение на привързаност към тези, които първи се грижат за тях. Но субектите, към които се осъществява привързаността, силата и качеството й зависят твърде много от поведението и личността на родителите, от техните възпитателни практики. Същевременно привързаността зависи и от особеностите на темперамента и личността на самото дете, както и от влиянието на ценностите на културата, в която расте. Основна роля в тези отношения според Н. Ньюкомб (2003) играят факторите сензитивност, синхронност и взаимност.
Устойчиво установената привързаност (или поведение на привързаност според английския детски психиатър Дж. Боулби) се характеризира с няколко признака:
– изразен стремеж за близост с преобладаващо грижещия се за детето възрастен;
– в състояние на безпомощност (нова среда, среща с непознат, отнето удоволствие и др.) търси помощта на близкия човек;
– проявява безпокойство и определено страда при раздяла с близък човек;
– изразява определена радост и доверие при обгрижването му от този човек;
– има изразено очакване за одобрение или утешение в дадени ситуации на своето поведение (E. Maccoby, 1980).
Привързаността между детето и възрастните се установява между 6–12-ия месец от раждането му (E. Maccoby посочва 8–9-и месец). Според Н. Ньюкомб (2003) след първата година у детето започва да се конструира вътрешен функционален модел на „Аз-а” и отношенията с обектите на привързаност. Осъществена, тази схема осигурява чувството на безопасност за детето, дори в моменти на отсъствието на този обект.
Според английския педиатър Доналд Уиникът (2008) детето след раждането си изпитва силна тревога и „непоносима” мъка. Преодоляването на това емоционално състояние авторът свързва с качеството на грижите за детето и най-вече на майката, другите близки и на специалистите, които го обгрижват. Той нарича тази комплексна грижа за детето „холдинг” (от гр. ”holos” – цялостен). Според него дете, което се отглежда в любящо семейство, желано е и има грижовна майка, емоционално се развива добре, докато кърмаче, което има проблеми в тази възраст, развива повишена тревожност като възрастен.
R. Thomson и сътр. (1982) посочват, че във възрастта 12–19 месеца типът привързаност може да се промени при някои обстоятелства в семейството. С еднаква вероятност може да се премине от уверена към неуверена привързаност и обратното.
Според фройдистите привързаността на детето е най-вече към майката и се установява при постоянното удовлетворяване на основните му биологични потребности – глад, жажда, топло. Дж. Боулби (1969–1973) изтъква, че майката преди всичко осигурява безопасност и защитеност за своето дете, което му позволява да приема спокойно и активно въздействията на външния свят. Това от своя страна обезпечава емоционалната привързаност между тях. В основата на емоционалната привързаност се явява чувството за защитеност и безопасност, което се гарантира от родителя. Привързаността, гарантираща външната безопасност на детето, осигурява оптималното му психично здраве и развитие. Според Боулби недостатъчно установената привързаност е предпоставка за развитие на невротична личност, личностни проблеми или за психични заболявания. В този аспект някои автори посочват, че безвъзвратната загуба на майката до 12-год. възраст води до риск в по-късна възраст за тежки депресивни състояния предимно при момичетата. Боулби смята, че в зависимост от качеството на установените взаимоотношения с майката се формира и чувството за безопасност у детето.
Привързаността не е стереотипен, а е динамичен процес, при който взаимоотношения могат да се изграждат и с други близки от обкръжението на детето. От значение са и социокултурните различия в отделните етнонационални системи. G. Butterworth и M. Harris (2000) посочват, че системата на взаимоотношенията, формиращи привързаността, е достатъчно гъвкава и в дадени случаи и кардинално изменяема. Това се отбелязва и при осиновяванията в по-горна възраст и при децата в приемните семейства, т.е. чувството на привързаност се развива в хода на цялостното психично развитие на детето.
В процеса на изследванията по този въпрос се установяват и различни степени на привързаността (M. Ainswort и S. Bell, 1970). Според авторите могат да се отбележат три характерни типа реакции на привързаност:
– Уверена привързаност (при 75% от кърмачетата) – в присъствие на майка си ”приемат” непознато лице. След отсъствие на майката и появата й търсят близостта й, не проявяват негативно поведение към нея, бързо се успокояват и възобновяват дейността си. При тези деца майките са преобладаващо емоционално позитивно приемащи, откликващи редовно на нуждите на своето дете, чувствителни към промените в поведението му.
– Тревожно-избягваща привързаност – тези деца не търсят близост с майка си, когато са заедно и не се безпокоят, ако ги оставят насаме с непознат. Често при поява на майката не търсят контакти с нея, дори избягват такива, не демонстрират предпочитания към нея в сравнение с непознатото лице. Майките на тези деца преобладаващо пренебрегват и отклоняват нуждите им, не осъществяват и възпрепястват чести контакти с тях. Отношението към детето носи белега на емоционална „студенина” и демонстративна отегченост.
– Тревожно-съпротивляваща се привързаност – децата винаги предпочитат да бъдат около майка си, проявяват непрекъснато безпокойство, при раздяла с нея се разстройват бързо и трудно се успокояват. При завръщането й проявяват амбивалентно поведение – търсят близостта й, но същевременно активно се съпротивляват на опитите й да бъде успокоено. Майките на тези деца са предимно непостоянни в отношението си, небрежни и невнимателни в грижите си.
На базата на допълнителни проучвания М. Мейн и Дж. Соломон (1990) посочват четвърта група деца – с неуверена привързаност с дезорганизация (не всички изследователи на проблема приемат обособяването на такава група). Тези деца са с непостоянно и противоречиво поведение, дезориентирано и безразлично при завръщане на майката. Много често това са неглижирани и малтретирани деца. Майките на тези деца са по-недостъпни за детето, не така чувствителни, депресивни или агресивни и насилващи в поведението си. Децата с неуверена привързаност са по-често рискови в развитието и поведението си в по-късна възраст.
Следва да се изтъкне, че привързаността се формира при всички малки деца, но според степента на устойчивост тя се проявява в посочените по-горе разновидности. Изследователите посочват, че децата с устойчива привързаност се развиват като по-общителни и социабилни, по-любознателни, по-рискуващи и по-устойчиви на стрес. На 2-год. възраст тези деца взаимодействат по-добре с връстниците си, проявяват по-голямо въображение в игрите. В по-късна възраст са по-целеустремени и по-упорити в учебната дейност.
Във връзка с формирането на привързаност и нейната устойчивост често дискутиран въпрос е има ли риск за децата в това отношение, когато необходимостта налага те да пребивават през деня в детските заведения или да се отглеждат от детегледачки. Редица изследвания показват, че това не се отразява негативно на децата и техните взаимоотношения с родителите, но при условие в останалото време от деня контактите да са редовни и достатъчно позитивно наситени. В тези случаи се развива привързаност и към другите хора, които обгрижват децата (т.нар. „множествена привързаност”).
Отсъствието на привързаност или трудностите във формирането й според изследователите в много случаи може да доведе до проблеми в развитието и поведението на децата в по-горните възрасти. Според американската психоаналитичка Hilde Bruch (1974) – една от първите изследователки на проблема за хранителните разстройства (анорексия и булимия), тези разстройства имат своя „корен” през ранното детство като следствие от проблеми в привързаността между майката и детето – т.нар. „дефицит на първоначалното разбиране”. Според авторката майка, която не успява да диференцира потребностите на своето кърмаче и не се съобразява с тях, подменя емоционалното топло отношение към него с чести хранения. Така притъпява неговите усещания за ситост и глад и формира невъзможност у детето да диференцира физиологичните си от емоционално-социалните си потребности, което е предпоставка за възникването на хранителни разстройства в по-горните възрасти. Авторката смята, че чрез храната детето отстоява своеобразна независимост и се противопоставя на зависимостта си от родителите.
Според Д. Уиникът кърмаче, което има проблеми с привързаността в тази възраст, развива повишена тревожност като възрастен.
Някои автори свързват сериозните нарушения в процеса на привързаност с проявата на аутистични черти в поведението на тези деца в по-горна възраст или с появата на ранен детски аутизъм.
В психологичната литература се използват и понятия, които определят в различна степен загубата или отсъствието на привързаност между детето и родителите: „хипоагапия” – редуцирана връзка на детето с родителите, ”орфания” – загуба или отсъствие на един или на двамата родители, „парентектомия” – изваждане на родителя от живота на детето (Фр. Уйлямс).
Библиография
1. Крайг, Гр., Д. Бокум. Психология развития (9-е издание). – СПб: „Питер”, Москва, Санкт-Петербург, 2005.
2. Ньюкомб, Н. Развитие личности ребенка (8-е издание). – СПб: „Питер”, Москва, Санкт-Петербург, 2003.
3. Петров, Д. Стил на привързаност и удовлетвореност от близките взаимоотношения. – В: Годишник на СУ „Св. Кл. Охридски”, ФФ, кн. „Психология”, 101, 2008, 131-156.
4. Уиникът, Д. От педиатрия към психоанализа. Изд. „Център за психосоциална подкрепа”, 2008.
5. Ainswort, M, S. Bell. Attachment, exploration and separation: Illustrated by the behaviour of one-year-olds in a strange sitation. – Child. Development, 41, 1970, 49-67.
6. Bruch, H. Eating Disorders: Obesity, Anorexia Nervosa, and the Person Within. London, Taylor & Francis, 1974.
7. Butterworth, G., M. Harris. Principles of developmental psychology. Psychology Press. Taylor & Francis group, 1994.
8. Bowlby, J. Attachment and Loss. Harmondsworth, Pelican Books, 1, 1969, 2, 1971, 3, 1973.
9. Maccoby, E. E. Social development: Psychological growth and the parent – child relationship. New York, Harcourt Brace Jovanovich, 1980.
N/A: Национална научна конференция по детска неврология, психиатрия и психология на развитието