Д-р Атанас Кацаров: Няма по-голямо удовлетворение от това да видиш дете, което започва да се движи, след като месеци е било в инвалидна количка
Д-р Атанас Кацаров завършва медицина през 1998 г. във Висшия медицински институт – София. През 2003г. придобива специалност по ортопедия и травматология, а две години по-късно защитава дисертационен труд и придобива докторска степен. От 1994 г. работи в институт „Н.И. Пирогов” като волунтиер, стажант и специализант в Първа травматологична клиника (възрастни), а от 2004 г. – в Клиника по детска травматология.
През 2009 г. придобива магистърска степен по „Здравен мениджмънт”. По настоящем е началник на Клиника по детска ортопедия и травматология и главен административен лекар на клиниката в УМБАЛСМ “Н.И. Пирогов”.
През 2012 г. д-р Кацаров става носител на наградата „Борец за правата на пациентите” на български пациентси форум, на името на „Даниела Сеизова – в името на живота”.
Има повече от 30 публикации и участия в специализирани конгреси. Специализира във Франция и Холандия. Говори свободно 5 езика.
Занимавате се с най-хуманната професия – лекарската, при това професионалните ви интереси и ангажименти са насочени към най-малките пациенти. Какво ви носи лично на вас специалността ортопедия и травматология за деца?
Работата ми носи огромно удоволствие. Аз вярвам в предопределеността и предначертания път, и смятам, че моят е да помагам на хората. Няма по-голямо удовлетворение от това, да видиш дете, което е страдало, да спи спокойно, след като си му помогнал. Или да си оперирал дете, което започва да се движи, след като месеци е било в инвалидна количка. Усещането е неописуемо. Мога да го сравня с вълнението на родител, докато гледа първите стъпки на прохождащото си бебе. Щастлив съм и се гордея, че работя точно това, на точно това място.
Травмите са втората най-честа причина за хоспитализация на пациенти до 15 години. Как бихте коментирали този факт? Има ли начин проблемът да бъде избегнат?
Да, наистина, травматизмът е втората най-честа причина за хоспитализация в детска възраст. Много пъти съм казвал, че вината за травмите, получени до 4 годишна възраст, не е на децата, а на родителите.
Методите за превенция на травматизма са различни за отделните възрастови групи. Такива са например, обезопасяването на детските площадки или осигуряването на защитена среда у дома. Профилактика на травматизма са дори заниманията по физическо възпитание в училище. Ако са проведени съвестно, те повишават двигателната култура на децата и правят движенията им по-координирани. За съжаление в последно време зачестиха сериозните травми на деца – катастрофи, падания с планински велосипеди и т.н.
Кои са най-често срещаните диагнози и травми при децата?
Най-честите травматични диагнози са навяхването и контузията. В зависимост от възрастовата група, преобладават различни по локализация фрактури на крайниците, но като цяло, най-чести са в зоната на китката, лакътя, ключицата и бедрото. Изкълчванията при деца са по-редки в сравнение с фрактурите. На последно място бих казал, че са раните и политравмите.
Много ваши колеги казват, че най-сложното нещо в професията ви е да се постави правилна диагноза. При вас това е още по-тежка задача, защото работите с деца, които невинаги могат да кажат какво точно ги боли. Как се справяте вие в подобни ситуации и коя е най-голямата трудност, с която се сблъсквате?
Работата с деца е специфична и трудна. Много колеги не могат да проявят достатъчно търпение и подход към малките пациенти, затрудняват се при поставяне на диагноза и затова предпочитат да работят с възрастни. Детският плач също е отказал доста колеги от работата с малки пациенти.
При работата с деца ежедневно в кабинета нахлуват разтревожени родители, носещи плачещо от болка дете, което не може да бъде успокоено, а родителите не са в състояние да обяснят адекватно какво се е случило. В подобни ситуации трябва да вкарваме в действие целия си арсенал от трикове – правим гримаси и странни физиономии, показваме играчки, картинки, книжки и дори медицински уреди, събуваме си обувките, показваме как искаме да ходи детето… Когато нищо от това не ни помага, остава да разчитаме на опита и интуицията си. Трябва да действаме бързо, тъй като за поставяне на първоначалната диагноза разполагаме с по-малко от минута.
Има ли нещо, което сте научили от малките си пациенти?
Често, без да искам, копирам тяхното поведение. Радвам се, че работя с деца. Така никога няма да порасна.
Кое е най-важното във вашата работа – знанията, опитът, интуицията, умението да се общува с децата… Всъщност какви качества трябва да притежава добрият лекар?
Добрият лекар преди всичко трябва да бъде добър човек. Медицината е най-хуманната професия и в нея от изключително значение са добродетелите, принципите и морала. Специалистите, които работят предимно с деца трябва да са спокойни, търпеливи и напълно убедени, че искат се занимават точно с това, защото, повярвайте ми, никак не е лесно. Опитът също е от значение. Лекарят с повече стаж е способен да постави диагнозата по-бързо и да предложи по-подходящо лечение.
Пациентите изискват от лекарите 24-часово разположение. Опишете как протича един ваш ден?
Дните ми протичат доста еднообразно, но изключително натоварено. Ставам в 5 часа сутринта, чета и пиша до 7, след което отивам на работа в клиниката по детска ортопедия и травматология – УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“. Следват визитации, рапорти, операции, прегледи до към 15 часа. Когато приключа, отивам в моя частен кабинет и до 9 часа вечерта преглеждам пациенти. Прибирам се вкъщи за кратка почивка и отново чета. Вече близо 15 години спя малко – по около 5 часа на денонощие. На ден преглеждам около 50 пациент, но това не ме натоварва, а напротив – чувствам се прекрасно. Мечтая някой ден да си взема отпуск и да си почина.
Професията ви е доста тежка – натоварен график, работа с болни деца… Как се справяте чисто човешки с този стрес – как релаксирате, кое ви успокоява, кое ви усмихва?
Не почивам. Нямам време за това. Научих се да спя по столовете. За мен дори 1 минута е страшно много време. Стресът и отрицателната енергия не се премахват. Човек просто трябва да се научи, как да не ги допуска в себе си.
Радват ме децата ми. Имам две прекрасни дечица, на които бих искал да отделям повече време.
Според вас от какви промени се нуждае детското здравеопазване в България?
Драстични. Много хора трябва да си отидат. Има много хора, които пречат. Някои от тях живеят още в 80-те години в Куба, например. Комунизмът не ги е напуснал. С такива хора на ключови позиции не може да се направи не само реформа, ами нищо добро. Основния проблем е субективен – опира единствено и само до хората. Следват финансирането, материалната база и отново хората – липса на млади лекари, готови да останат в България.
Здравеопазването ни се нуждае от по-малко крадене, повече работа, повече взаимопомощ и родолюбие.
Смятате ли, че имаме добре обучени специалисти и какъв е интересът към вашата специалност?
Интересът към ортопедията и травматологията е голям. Специалността е сред трите най-желани от завършващите лекари. В България ортопедите са около 500, като 1/3 работят в София. Само в столицата има 22 болници – държавни и частни, в които се работи ортопедия и травматология.
Голяма част от колегите са на едно добро европейско ниво. За съжаление, материалната база и съпътстващите специалности – рехабилитация, кинезитерапия, анестезиология и т.н. не винаги отговарят на нашите изисквания, а често и не е възможно.
Смятам, че имаме отлични кадри, с отлична подготовка, не само в ортопедията и травматологията, но и в други медицински специалности.
Ако имахте възможността да започнете професионалния си път отново, бихте ли избрали същата професия?
Да. Ако трябваше да избирам, пак щях да се спра на ортопедия и травматология. Специалността е много интересна и доста всеобхватна. Тя е толкова голяма, че има колеги, които работят само ортопедия или само травматология, или само с деца, или само с възрастни, или отделни сегменти, като хирургия на ръка… Има поле за изява на всички.
Довършете изречението „Обичам професията си, защото…“
… съм добър, в това което правя.
N/A: Пета мултифасетна конференция върху детското развитие