Доц. Емилия Пантелеева: Утвърждаването и влизането в сила на отдавна подготвения стандарт по детска гастроентерология би направил работата ни по-ефективна

Доц. Емилия Пантелеева завършва медицина през 1984 г. във Висшия медицински институт – София, след което започва работа като участъков лекар към общинската болница в Сливница. От 1989 до 2015 г. професионалната й кариера се изгражда в Катедрата по детски болести на МУ – София и СБАЛДБ „Проф. д-р Иван Митев”. От 2015 г. работи в СБАЛДБ „Д-р Лисичкова” – Варна, както и като специалист по педиатрия и детска гастроентерология в извънболничната помощ.

Доц. Пантелеева има специалност „Детски болести” и „Детска гастроентерология”. През 2009 г. защитава дисертация на тема „Диагностична стойност на имунологичните маркери за целиакия в детска възраст”. Последователно в годините специализира: гастроентерология в Арнем, Холандия; спешна помощ в педиатрията и детска гастроентерология и нефрология в Залцбург, Австрия; детска гастроентерология и хепатология в Тел-Авив, Израел; проблеми и абдоминална ехография при децата с чернодробна трансплантация в Инсбрук, Австрия, Хамбург и Хановер, Германия; еластография (неинвазивна ехографска методика за определяне на плътността на черния дроб) в София.

Доц. Пантелеева извършва редица специализирани изследвания – чернодробна биопсия, абдоминална конвенционална, доплер-ехография и еластография, горна и долна ендоскопия, имунофлуоресцентно определяне на антиендомизиумни антитела, 24-часова pН-метрия на хранопровод.

Научните й интереси са в областта на метаболитните чернодробни заболявания, трансплантацията, възпалителните болести на червата, целиакията, имунологията. Има публикации в значими български и чуждестранни списания.

Член е на Българската педиатрична асоциация, Българското научно дружество по хепатогастроентерология, Асоциацията за хронични възпалителни чревни заболявания, Асоциацията на чернодробно трансплантираните в България, ESOT-ELITA (Европейско общество за органна трансплантация – Европейска асоциация за чернодробна и чревна трансплантация), IPTA (Международна педиатрична асоциация за трансплантация).

Какво сочи статистиката по отношение на децата с гастроентерологични заболявания, увеличава ли се техният брой?

За съжаление, за България липсват такива сравнителни статистически данни. Наблюденията ми в продължение на 27 години обаче показват значително увеличаване в честотата на целиакията и на възпалителните заболявания на червата. Запазва се честотата на т.нар. функционални коремни болки, на вродените аномалии на жлъчните пътища. Прави впечатление, че значително намаляват и на практика почти няма нови случаи на хроничен хепатит В. Все по-рядко постъпват за болнично лечение и деца с декомпенсирано чернодробно заболяване… Ако трябва да обобщя, хроничните чернодробни заболявания се откриват все по-навреме и децата се насочват своевременно за уточняване и лечение.

Кои са най-честите гастроентерологични заболявания в детска възраст и кои фактори ги обуславят?

През последните години водещите гастроентерологични заболявания са:

• Неалкохолната стеатозна болест (НАСБ), свързана с епидемията от наднормено тегло сред юношите и дори сред децата на възраст 6-9 години.
• Хроничният запек. Основни причини за този проблем са състоянието на тоалетните в училищата и отказът на повечето деца да ги използват, както и наложеният „ред за посещение на тоалетната“ в детската градина. Влияние оказват и бедното на зеленчуци и плодове хранене и липсата на редовен спорт и физически упражнения.
• Целиакията. Тя се открива много по-често благодарение както на прилагането и достъпността на неинвазивните, с висока диагностична стойност кръвни тестове, така и на повишените знания на лекарите за проявите на това най-често хронично заболяване в света. Не мога да не отделя внимание и на пациентската организация, която спомага за широката обществена информираност.

Терапевтичните методи, прилагани в България, отговарят ли на европейските и световните „златни стандарти“ в детската гастроентерология?

До голяма степен, да. Но има и някои проблеми. Въпреки че се познават ръководните принципи на диагностика и лечение на съответните заболявания, а повечето клиники разполагат с необходимата апаратура и тестове, понякога медицинският персонал не знае точно кога и как да ги прилага. Също така липсват достатъчно добра подготовка на младите кадри, клиничен опит и приемственост. Университетските центрове, където се лекуват най-тежките заболявания, също би трябвало да имат по-активна роля в следдипломното обучение, в провеждането на стойностни специализирани курсове, в подбора на преподавателите, в поддържането на висока клинична и теоретична квалификация на детските гастроентеролози.

В България са налични и се отпускат по Здравната каса почти всички скъпоструващи лекарства, необходими за лечението на тежките заболявания като възпалителни чревни болести, хронични хепатити В и С, трансплантирани пациенти. Доста по-бавно и със значителни усилия Здравната каса успява да включи утвърдени в европейската практика лекарства. Бавна е и процедурата по отпускането на тези препарати.

Утвърждаването и влизането в сила на отдавна подготвения стандарт по детска гастроентерология би направил работата ни по-ефективна.

Има ли нужда от промени в здравната нормативна уредба с цел по-ефективната борба със значимите заболявания в областта на гастроентерологията?

По отношение на НАСБ по-скоро е необходима действаща обществено-държавна програма за профилактика на затлъстяването в ранна детска възраст. В тази връзка би било разумно да се извършва профилактично изследване на чернодробните ензими при децата с наднормено тегло. Уместно е антителата срещу тъканна трансглутаминаза също да бъдат включени в пакета от изследвания по гастроентерология към Здравната каса – това би допринесло за извършване на насочен скрининг за целиакия във всички възрастови групи.

Как виждате ролята на общопрактикуващите лекари в превенцията на гастроентерологичните заболявания?

Основен принцип в работата на общопрактикуващите лекари би следвало да бъде профилактиката – не само на гастроентерологичните, но и на останалите заболявания в детската възраст. Необходими са постоянна следдипломна квалификация със съответните морални и материални стимули, по-широк пакет профилактични изследвания по отношение на метаболитния синдром, поддържане на висока степен на ваксиниране срещу хепатит В.

Кое е най-важното за един педиатър – знанията, опитът, интуицията, умението да общува с децата… Всъщност какви качества трябва да притежава добрият лекар?

Изграждането на педиатъра като специалист е продължителен процес. Зависи както от личността на лекаря, така и от системата на обучение. Изисква се непрекъснато учене, работа в тежките сектори на болницата, самостоятелни дежурства, способност за работа в екип. Едновременно с това са нужни и добри учители, а именно – по-възрастни колеги със знания, опит и желание да обучават. С не по-малко значение за развитието на един лекар е и осигуряването на краткотрайни специализации в чужбина.

Когато работиш с деца, винаги трябва да си открит и честен към тях и към техните семейства.

Професията ви е доста тежка – натоварен график, работа с болни деца… Как се справяте чисто човешки с този стрес – как релаксирате, кое ви успокоява, кое ви усмихва?

Обичам да прекарвам свободното си време със семейството и близките. Чувствам се наистина щастлива в дните около Коледа, когато къщата се изпълва с любимите ми хора. За възстановяване и справяне със стреса много ми помагат хубавата музика и спа-туризмът за по 2-3 дни.

Смятате ли, че имаме добре обучени специалисти и какъв е интересът към вашата специалност?

Повечето детски гастроентеролози в България са добре обучени, ползват се с добро име. Бих препоръчала по-продължителна специализация с оглед придобиване на квалификация в областта на горната ендоскопия и коремна ехография. Недостатъчен е броят на специалистите в областта на Доплер-ехографията. За жалост интересът към специалността, както и към педиатрията изобщо, не е твърде висок.

Ако имахте възможността да започнете професионалния си път отново, бихте ли избрали същата професия?

Да.

 Довършете изречението „Обичам професията си, защото…”,

… Това е, което мога да правя добре.

Поканата да бъда гост редактор на списание „Практическа педиатрия”, за която благодаря на редколегията, ми дава възможност да споделя с колегите някои свои виждания за проблемите в детското здравеопазване.

В продължение на 27 години работих предимно в болничната сфера, в университетската детска болница „Проф. Иван Митев” – София. В момента продължавам работата си в болничната сфера (СБАЛДБ „Д-р Лисичкова”, Варна), но също така работя и като педиатър и детски гастроентеролог в извънболничната специализирана помощ. Това ми дава възможност да сравнявам спецификите, проблемите и предизвикателствата от позицията на двете страни и да виждам процеса по здравните грижи за децата в неговата комплексност и цялост.

Ще започна с една от най-горещите точки в Университетската болница – ежедневната „преса” за прием на деца, за „запълване на леглата”. Защо? На първо място, за да бъдат изпълнени показатели като „използваемост на леглата”, „оборот”, „леглодни” и пр. неадекватни критерии, които не отчитат нито тенденциите в съвременната медицина, нито спецификата на лекарския труд, в частност този на детския гастроентеролог. В голяма част от времето си той е ангажиран с инвазивна диагностика, с произтичащата от нея екипна работа с анестезиолог, с продължителни разговори със семейството… На второ място, увеличаването на приема е свързано с желание за „усвояване на повече клинични пътеки”, тъй като именно от тях зависи допълнителното заплащане към иначе унизително ниските основни лекарски заплати. Наслагването на тези две нежелани практики води до честия прием в Клиниката по гастроентерология на деца с остри инфекции, които по принцип биха могли да бъдат лекувани както амбулаторно, така и в други, многопрофилни болници. Какъв е резултатът? Децата са излекувани, но това е можело да стане и без болничен престой… Лекарите губят квалификация и мотивация за допълнително обучение, трупат неудовлетвореност, като същевременно търпят и недоволството на родителите, бунтуващи се срещу излишно дългия прием, произтичащ от изискуемите дни по клинична пътека…

Какво е решението на проблема? Необходимо е час по-скоро да влезе в сила стандарт по детска гастроентерология (както и за всички други педиатрични специалности) с взаимна обвързаност между болничните и извънболничните специалисти.

В болниците, в частност в университетските болници, следва да се приемат само тежките и подлежащите на инвазивна диагностика случаи. Моето предложение е да се формира едно голямо общопедиатрично отделение, в което децата да се приемат, лекуват и консултират според ясно и точно определени показания, независимо от заболяването.

Ефективният лечебен процес и грижи изискват освен добре организирана болнична помощ и наличието на подготвени, мотивирани и отговорни специалисти в извънболничната сфера. В болницата, където работата е съвместна, винаги може да получиш помощ и съвет от ръководителя на екипа или от завиждащия на клиниката. В извънболничната помощ лекарят специалист е сам и разчита единствено на своите знания и опит. Сам проследява развитието на заболяването и сам взема решенията. Това на практика означава поемане на отговорност от първо лице, единствено число.

Ето защо, в резултат от работата ми „и от двете страни на барикадата”, образно казано, личното ми убеждение е, че за да няма т.нар. „източване на касата” и за да се постигне много по-добро лечение на децата, най-важната първа стъпка е да се промени работата на специалистите в извънболничната сфера. Необходимо е също да се обнови и разшири пакетът на поеманите от Здравната каса изследвания, съобразно промените в структурата на заболеваемостта. За детската гастроентерология бих препоръчала следните: антитела срещу тъканна трансглутаминаза, фекален калпротектин, потен тест. Същевременно, имайки предвид извършването и на специализирани изследвания като абдоминална ехография, е необходимо увеличаване на заплащането на детските гастроентеролози.

При липсата на нормално заплащане и на достатъчни възможности за извънболнична специализирана диагностика, потокът от деца на болнично лечение, подложени на необосновани инвазивни процедури ще продължава да расте. Ще се увеличава изкуствено заболеваемостта на българските деца, ще липсва интерес към педиатричната специалност и към работа в България.

Колкото по-достъпни и широко използвани са възможностите за уточняване на проблема в извънболничната сфера и колкото по-мотивирани са специалистите там, толкова по-малко биха били изкуствените хоспитализации, толкова по-спокойно и на мястото си биха работили лекарите в болничната сфера, толкова по-големи биха били доверието на родителите и сигурността на децата.