Доц. д-р Стефан Стефанов: „Страната ни се нуждае от изграждането на единна, многофункционална педиатрична болница“

Доц. д-р Стефан Стефанов завършва медицина в Медицински факултет на МУ – София през 1983 г. Придобива специалност по детски болести през 1992 г., a през 1997 г. – и по детска ревматология. Специализира детска ревматология във Финландия, Германия и Италия, владее ставна ехография. През 1988 г. защитава дисертационен труд на тема „Лечение на ювенилен хроничен артрит с вътреставно приложение на депокортикостероиди”.

Като студент е член на кръжока по педиатрия, ръководен по това време от проф. Нинова. От 1983 до 1986 г. работи като педиатър в Кюстендил. От 1986 г. е редовен аспирант в Клиниката за ревматични и колагенови заболявания на Научния институт по педиатрия (сега СБАЛДБ) към МУ – София, с научен ръководител проф. И. Бойкинов. От 1989 г. е последователно асистент, старши асистент и главен асистент в Детска ревматологична клиника, Катедра по педиатрия към МУ – София. От 2011 г. е доцент по детски болести и продължава да работи към Катедрата по педиатрия и Клиниката по ревматология, кардиология и хематология, СБАЛДБ, МУ – София.

Автор и съавтор е в над 120 научни статии, доклади и научни съобщения, учебник, учебно ръководство и др. Член е на Българската педиатрична асоциация, Научното дружество по ревматология, Световната организация на детските ревматолози PRINTO, асоциация „Ревматично болно дете”. Участва в ръководството на „Асоциация на ревматолозите” и в редколегията на сп. „Педиатрия”.

Какво сочи статистиката по отношение на децата с ревматологични заболявания? Увеличава ли се техният брой?

В момента не може да се говори за бум на ревматичните заболявания в детска възраст, по-скоро те са с една постоянна честота. Проблемът е, че част от тях довеждат до различна степен на инвалидизация. Факт е, че при 3–8% от пациентите с хронични ставни и автоимунни заболявания, болестта е стартирала в детска възраст, т.е. заболяването е с голяма давност и в тези случаи инвалидността е по-висока и тежка. През последните години обаче се забелязва тенденция за повишаване броя на пациентите с диагнози, които в миналото не са се срещали толкова често. Този факт засега няма обяснение, може да се дължи и на подобрената диагностика.

Терапевтичните методи, прилагани в България, отговарят ли на европейските и световните „златни стандарти“ за терапията на ревматологичните заболявания в детска възраст?

Както в диагностичния, така и в терапевтичния процес се прилагат европейски и световни стандарти, т. нар. „златни стандарти” за лечение. Това осигурява адекватно, правилно лечение. Отскоро обаче се налага и един нов термин – „персонализиране” на лечението. Стъпки в тази насока се правят от няколко години с навлизането на фармакогенетиката в ревматологията, използването на биомаркери като критерии за оценка на терапията, въвеждането на биологично лечение и др. В съответствие с това, в нашата ревматологична клиника се осъществяват и научно-изследователски и терапевтични програми в сферата на фармакогенетиката, биомаркерите и биологичното лечение.

Според вас от какви промени се нуждае детското здравеопазване в България?

Трудно е да се изброят с няколко думи проблемите и визията за решението им. Най-общо казано, усилията трябва да се насочат към профилактика, умно администриране, създаване на добри кадри и качествена база. В по-конкретен план – страната ни се нуждае от изграждането на единна, многофункционална педиатрична болница.

Как виждате ролята на общопрактикуващите лекари в превенцията на ревматологичните заболявания?

Изключително важна! Това означава профилактика на опорно-двигателната система, имунизации, медицински познания, точна и навременна диагностика, своевременна консултация с детски ревматолог, педиатър, ортопед.

Кое е най-важното за един педиатър – знанията, опитът, интуицията, умението да общува с децата… Всъщност какви качества трябва да притежава добрият лекар?

Задължително е „знание”. С умението то да се прилага в практиката, идва и опитът. А интуицията е и двете заедно. Към всичко това задължително трябва да добавим любов към децата и любов към професията.

Има ли нещо, което сте научили от малките си пациенти?

Че без любов и доверие към детето не се става добър лечител. Тези качества помагат, но и задължават. Децата имат умението да усещат и преценяват.

Професията ви е доста тежка – натоварен график, работа с болни деца… Как се справяте чисто човешки с този стрес – как релаксирате, кое ви успокоява, кое ви усмихва?

Стрес има. Решението не е универсално. Понякога – усмихнато и весело дете в болницата, друг път – добре свършена работа, излет в планината, интересна книга, кино, театър, любима песен, среща с приятели… И всичко това, съчетано с много любов в семейството.

Смятате ли, че имаме добре обучени специалисти и какъв е интересът към вашата специалност?

Ревматологията е интересна специалност и не е само „ревматизъм”. Тя дава възможност за професионално развитие в много направления. Интересът е постоянен, за това говори и броят на специализиращите тази специалност през последните години.

Ако имахте възможността да започнете професионалния си път отново, бихте ли избрали същата професия?

За човек, който обича и живее в професията си, който е отдаден на нея, въпросът е риторичен, а отговорът е голямо „Да”.

Довършете изречението „Обичам професията си, защото…”

Продължението не е само една дума. То е и желание, и можене, и хъс, и много работа, учене и всеотдайност, мъка и радост. Това е любов към децата, това е стремеж за нещо хубаво… Няма друга професия с Хипократова клетва, която да дава такова духовно и емоционално израстване.

Затова може просто да се каже: „Обичам професията си, защото я обичам!”