Доц. Атанас Мангъров: “Основен проблем на националния ни имунизационен календар са законовите противоречия”
Доц. Атанас Мангъров е началник на Първо детско отделение към СБАЛИПБ “Проф. Ив. Киров” – София. Доцент към Катедрата по инфекциозни болести, паразитология и тропическа медицина. Доц. Мангъров завършва ВМИ „И. П. Павлов” – Пловдив през 1982 г. Специалист по инфекциозни болести от 1988 г. и специалист по детски болести от 1993 г. Научните му интереси са в областта на съвременната рехидратираща терапия при остри чревни инфекции в кърмаческа и ранна детска възраст. На тази тема защитава дисертация през 1986 г.
Доц. Мангъров, какво сочат последните данни относно заболеваемостта от ротавирусен гастроентерит – у нас и в другите европейски държави?
Ротавирусните гастроентерити са съществена част от острите диарийни заболявания в кърмаческата и ранната детска възраст – както в европейските страни, така и у нас. В България, по данни от различни проучвания, делът на ротавирусните гастроентерити сред хоспитализираните деца на 0-5-годишна възраст е между 26-44% в зависимост от сезона.
Какво е вашето впечатление относно диагностиката на ротавирусния гастроентерит и задължителното му съобщаване като заразно заболяване?
През 2010 г. в България бе въведено задължителното изследване за ротавируси на всяко хоспитализирано с остър гастроентерит дете до 5-годишна възраст, а две години по-късно – задължителната регистрация на всеки случай на ротавирусен гастроентерит. Това бяха две важни стъпки, които дадоха възможност да се получи реална представа за заболеваемостта.
Много от европейските държави включиха ротавирусната ваксина в националните си програми. Кои са те и какво сочат данните относно ефективността на ротавирусните ваксини в реални условия, в краткосрочен и дългосрочен план?
Европейските страни, в които ротавирусната ваксина е включена в националните имунизационни програми, тоест прилага се безплатно за всички деца, са Белгия, Естония, Финландия, Германия, Латвия, Люксембург, Норвегия, Великобритания. В Гърция ваксината не е задължителна, но е безплатна за всички, които желаят. В Чехия и Полша ваксината е препоръчителна, но се заплаща от родителите. Данните категорично показват, че там, където има високо ваксинално покритие, честотата на ротавирусните гастроентерити спада рязко.
Има ли данни какъв процент от българските деца са имунизирани с ротавирусна ваксина през последните години?
Процентът на имунизираните с ротавирусна ваксина деца у нас е изключително нисък. Причина за това, от една страна, е неразбирането на значението на тази ваксина от самите лекари, и от друга – все по-нарастващото недоверие на родителите към всякакви ваксини поради активната антиваксинална пропаганда по медиите и най-вече по интернет.
Какви са реалните шансове изготвената от експертите в областта – инфекционисти, педиатри и неонатолози, Национална програма за превенция и контрол на ротавирусните инфекции най-накрая да бъде приета? И ако това се случи, в какъв период би следвало Програмата да влезе в действие и съответно да се очакват първите резултати?
Шансовете Програмата да бъде приета са съвсем реални, но в този вид, в който се предвижда това да стане, резултатите едва ли ще бъдат впечатляващи. Подобни програми са ефикасни единствено ако са за всички деца, т. е. ако са това, което наричаме „задължителни“.
Позволявам си да отбележа, че у нас „задължителните” ваксини от доста време всъщност не са такива, тъй като липсва санкция при неприлагане или отказ. В България ваксините са дотолкова „задължителни“, доколкото трябва да се прилагат на всички деца и са безплатни.
В момента Националната програма за превенция и контрол на ротавирусните инфекции е планирана така, че решението дали детето да бъде ваксинирано или не е в ръцете на родителите, които в по-голямата си част са „добре информирани” от интернет. От друга страна, ролята на личните лекари е ключова за взимането на информирано решение от страна на родителите. За съжаление, има и немалко лични лекари, практикуващи всевъзможни форми на алтернативна медицина, които няма да се впуснат да убеждават родителите за ползата от подобна ваксина. Важно е да подобрим реализацията на такъв тип програми, имайки предвид натрупания опит с Програмата с ваксината срещу рак на маточната шийка (покритие 6.8% за миналата година). Определено може да се усъвършенства и схемата за получаване и отчитане на тези ваксини с цел отбременяване на общопрактикуващите лекари от допълнителни административни задължения.
Как виждате ролята на инфекциониста в тази програма, при положение че изпълнението отново ще бъде поверено в ръцете на общопрактикуващите лекари?
Ролята на инфекциониста е да обяснява и просвещава, тъй като той най-често се среща лице в лице с ваксинопредотвратимите заболявания. Това, което за повечето лекари, да не говорим за родителите, са забравени страници, за него е реалност. С оглед на това, би било добре да се разшири кръга на онези, които ще прилагат ротавирусните ваксини, както и да се намери схема, която да опростява отчитането.
Според вас Националния имунизационен календар на България нуждае ли се от някакво осъвременяване освен от програмата срещу ротавирусни инфекции? И ако „да“, в каква посока?
Основен проблем на Националния ни имунизационен календар, на Закона за здравето и на прословутата Наредба 15 за имунизациите са противоречията в тях. Има задължителни (на думи) ваксини, които са за всички и са безплатни. Има упомената санкция за неприлагането им, но се оказва, че тя е юридически неприложима и при всички случаи пада в съда. Има ваксини „препоръчителни”, но платени, има ваксини също „препоръчителни”, но безплатни (по различни програми – HPV). Ако законът е такъв, че част от ваксините са задължителни, държавата трябва да осигури прилагането им за всички деца, а ако законът е неприложим – да го промени. Неприлагането на закона, което в момента се допуска, също е закононарушение, което ощетява онези, които се ваксинират, и изкривява статистиката, тъй като не се знае колко са ваксинирани реално и колко виртуално… Всичко това е предпоставка за бъдещи проблеми, както беше и при епидемията от морбили преди няколко години.
Има достатъчно административни похвати, с които може да се осигури добро ваксинално покритие – недопускане до ясли, градини, училища, университети и пр. Държавата трябва да пази и защитава правата на всички граждани. Светът няма да се преобърне, ако онази част от ваксините, които сега се наричат задължителни, престанат да се наричат така. Важно е ваксините да се правят, да са за всички и особено най-важните да са безплатни. Ако не става, тогава както, когато корабът потъва – всеки сам за себе си и бог за всички…
Крайно време е в страната да се регистрира и ваксината за варицела – България е единствената страна в ЕС, където тази ваксина не е регистрирана и не се продава. Причините са чисто бюрократични. У нас всяка година се регистрират по около 30 000 случая на варицела (за сравнение – голямата епидемия от морбили преди няколко години обхвана 24 364 души).
