Психичното страдание и предизвикателствата пред специалистите

М. Богданова

СУ “Св. Климент Охридски”, Факултет по педагогика

Голямото предизвикателство пред специалистите, работещи в полето на лечението (най-общо, телесно и психично), е срещата със страданието и с болката, която често, въпреки че е назована, остава скрита. Как се разпознава психичното страдание, след като не може да бъде видяно и докоснато (за разлика от телесното)? То не е т. нар. психично разстройство, то е апел, несъзнаван израз на минали събития в живота на човека. И как отдавна доказаната връзка тяло-душа се усеща и описва от пациентите?

Психичното страдание далеч не може да бъде сведено само до следствие от физическото – то често „замъглява“ клиничната картина и обърква диагнозата. Известни психоаналитици и педиатри като Ф. Долто и Д. Уиникот откриват голямото значение на думите за лечението. Но не на всяко слово. Ф. Долто доказва важността на „истинското и пълно слушане“ – чрез работата си тя показва, че всяко същество е един възрастен, който чува и запазва всичко – и когато е в утробата (in utero), и като бебе, и като малко дете. И може да чуе всичко и да разбере, когато му говорят или когато усеща случващото се, без дори да бъде назовано – това, което не е казано с думи, ще бъде казано с болка и изразено чрез болезнено състояние.

В аналитичния смисъл на думата страданието е страдание на словото – независимо, дали е свързано с телесното, или психичното, то винаги е символично. Необходимостта от реч е толкова силна, че в своята организация, функциониране и интегритет тялото може да бъде засегнато и да страда от нейната липса. Аналитичният начин на слушане има своето място още от първите мигове на живота, разкодирайки симптома „страдание“ и съпровождайки майката да може да мисли за своето бебе като за Субект.

Психосоматичните разстройства в (ранна) детска възраст се преживяват като загадка от родителите, тъй като „са упорити“ и не се поддават на медикаментозно лечение. Понякога тези „заболявания“ нарушават семейната динамика и активират тревога, страхове, разрушителни фантазии. Във всички случаи подобни състояния се проявяват като „говорене на тялото“ на бебето/детето, което не разполага с думи, за да се изрази. Най-често обаче, става въпрос и за семеен симптом, който трябва да бъде открит, за да се отключи „разплитането“.

Каква е ролята на психоаналитика в това разплитане и какво е мястото му в трансдисциплинарния екип? И как се създава подобен екип? Важни въпроси, чиито отговори не са част от типични практики в България. От друга страна, страданието на пациентите докосва специалистите и им влияе, то сякаш „се залепя” (несъзнавано) и предопределя поведението им, предизвиквайки ги. Това поражда потребността от „професионално споделяне”, което е не само превенция срещу „изгарянето в професията”, но и механизъм за развитие (професионално и личностно).

Специалистите често се изправят пред невъзможността да приемат, че бебетата/децата са поставени в тежки условия и могат да изпаднат в състояние на отчаяние поради усещането за професионална безпомощност и недостиг на ресурси. Те се „защитават“ от това, което виждат, за да не бъдат „изпепелени“ професионално. Изследване показва, че 8 от 10 доктори в Англия изпитват психично-здравни проблеми. Част от тях са на антидепресанти. Според проучване на Университета Cardiff, който работи с около 2000 лекари, 60% изпитват психическо страдание, като по-голямата част не са потърсили помощ. Това се свързва най-често с „прегаряне”, поемане на повече работа, пълно отчуждаване, умора, стрес. Част от тях се справят, търсейки подкрепа от колеги, близки и супервизори, но в повечето случаи тревогата и депресията оказват влияние върху личния и професионалния им живот.

При всички тях супервизията е средство за постигане на развитие (професионално и личностно), на ефективност.

Именно супервизията е призвана да създаде пространство за езика, едно защитено пространство за думите, погледа, жеста и т.н. Тя включва специализирано консултиране и елементи на психотерапия с цел повишаване на ефективността на работния процес.

Супервизията:

• подобрява организацията на работа и създава благоприятна работна атмосфера;
• съдейства за повишаване на специфичните компетенции;
• работи върху механизмите на „burn-out” („изгаряне в професията”);
• развива различни умения (екипност, емпатия и т.н.) и сензитивност в процеса на работа.

Супервизорът не оценява, не дава рецепти и предписания за последващата работа – той слуша и прави така, че супервизираният да чува своите думи, да си дава сметка за преживяванията, които провокират срещата със страданието, затруднението и болката.

Библиография:

1. Богданова, М. Посрещането на бебето през думите и в Света. Пeринаталност и психоанализа. С., 2016.

2. Долто, Ф. Всичко е език. С., 2006.

1. Долто, Ф. Когато се появи детето. С., 2012.
2. Долто, Ф. Основни етапи на детството. С., 2010.
3. Уиникът, Д. Детето, семейството, външният свят. С., 2001.
4. Marsh, S. Burnout and depression: the doctors struggling with their mental health –  https://www.theguardian.com/commentisfree/2016/apr/19/burnout-depression-doctors-struggling-mental-health