Доц. Румяна Андонова: „Няма единна детска болница, пациентите се препращат от едно място на друго“

Доц. Румяна Андонова завършва медицина през 1984 г. в Първи московски медицински институт. Професионалното си развитие започва в ОАРИЛ на Окръжна болница – Перник, а след това към Централен операционен блок на НИСМП „Н. И. Пирогов“. През 1991 г., след тригодишна аспирантура пo анестезиология в Първи московски медицински институт, защитава успешно дисертационен труд и става доктор на медицинските науките (ВАК, Москва), а през 1992 г. преминава през ВАК, София. От 1994 г. до днес работи като анестезиолог в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“. От 2014 г. ръководи Отделението по детска анестезиология, а от април 2018 г. е началник на Клиниката по детска анестезиология и интензивно лечение на УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“.

Доц. Андонова специализира детска анестезиология в Брюксел, Белгия, преминава курс по анестезиология и реанимация по Европейска програма за обучение на анестезиолози F.E.E.A., квалификационна програма на Европейско училище по трансфузионна медицина, както и много други обучителни модули в различни области на анестезиологията и интензивното лечение. Член е на Българското научно дружество по анестезиология и реанимация, Българската асоциация за алтернативи в трансфузиологията, Европейското дружество по детска анестезиология (ESPA) и др.

Има над 60 научни публикации у нас и в чужбина, както и многобройни участия в конгреси, конференции и научни форуми по анестезиология, детска анестезиология, регионална анестезия, алтернативи на кръвопреливането и др.
Доц. Андонова, разкажете ни повече за Клиниката по детска анестезиология и интензивно лечение на УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“, която оглавявате – как функционира, колко деца годишно преминават, кои са най-големите проблеми, с които се сблъсквате…

Клиниката по детска анестезиология и интензивно лечение е единствената по рода си в България. Създадена преди повече от 50 години, тя обхваща различна хирургична патология във възрастта от 0 до 18 години – коремна, гръдна, новорожденческа, травматологична, неврохирургична и т.н., което я прави привлекателна за специализация и обучение на колегите от цялата страна. Най-тежките случаи от всички звена в страната се превеждат при нас, като годишно през клиниката преминават над 3500 до 4000 деца. Базата ни е ремонтирана, обновена по съвременните стандарти. Благодарение на дарителски кампании през последните години успяхме да подновим и голяма част от апаратурата, без която не можем да работим… Най-големият капитал в Клиниката обаче са колегите, с които работя. Те са изключителни професионалисти, мотивирани от желанието си постоянно да се квалифицират.

Проблеми, разбира се, има. Както във всички интензивни звена, умората, натрупващото се емоционално напрежение и финансовата неудовлетвореност от цената на положения труд понякога водят до т. нар. „прегаряне“.

През последните години анестезията излезе извън операционните зали. Коя е причината за това и в кои случаи най-често намира приложение?

Излизането на анестезията извън операционните зали е характерно за голяма част от развитите страни. Детската възраст, пък и не само тя, трябва да е особено щадена и да не се допуска през 21-ви век да се извършват болезнени манипулации върху дете в съзнание, което не е обезболено. Психическата травма може да е голяма и да останат различни разстройства за цял живот. Съвременният мониторинг дава възможност за сигурни манипулации извън операционната зала, разбира се, със своите ограничения съобразно стандартите по анестезиология и правилата за добра медицинска практика. Най-често през последно време това са стоматологични процедури.

Съдейки по вашата дългогодишна практика, доколко оправдан е страхът и на родителите, и на лекарите от прилагането на анестезия при дете?

Страхът е инстинкт за самосъхранение. Той е обичайна реакция на притеснение, когато има потенциално опасна ситуация. В този смисъл, ние също се страхуваме, когато на нас ни предстои или подлагаме някого на анестезия, защото винаги съществува реален риск. Когато, обаче, се замислим, че той е далеч по-малък от риска при летене със самолет или пътуване с кола, нещата вече изглеждат различно, нали? Не можем да се откажем от развитието на техниката, не можем да се лекуваме с треви и отвари, не можем да не прибягваме към хирургично лечение, когато то е единствената възможност за решаване на проблема. Последното е невъзможно без анестезия. Лошото е, че страхът на родителите понякога е породен от недоверието им към лекарската професия и в частност към нас. Тогава е много трудно и за двете страни.

Стандартът за анестезия в детската възраст у нас отговаря ли на добрите световни практики и нуждае ли се от някакви корекции?

Да, смея да твърдя, че нашата ежедневна практика е на световно ниво. Винаги обаче има какво още да се направи и периодично провеждаме научни колегиуми, с които се стремим да актуализираме стандартите за анестезия в детската възраст.

Занимавате се с най-хуманната професия – лекарската, при това професионалните ви интереси и ангажименти са насочени към най-малките пациенти. Коя е най-голямата трудност, с която се сблъсквате?

Както споменах по-горе, най-голямата трудност е да се работи без взаимно доверие между нас и родителите на пациентите ни. Защото дори при най-тежките пациенти, когато ние не успеем да ги спасим и върнем към живот, но знаем, че сме направили всичко възможно, а в своята мъка родителите търсят вина в някого и най-вече в лекуващия лекар, тогава емоционалният срив може да е невероятен и демотивиращ в последващата ни работа. Обратно на това, доверието в нас и в това, че всичко ще бъде направено, ни задължава много и ни дава невероятен положителен заряд за работа.

Кое е най-важното за един детски анестезиолог – знанията, опитът, интуицията, умението да общува с децата… Всъщност какви качества трябва да притежава той?

Всичко, което изброихте, е много важно. Да, знанията, уменията и опитът са в основата на всичко, но какво са те без умението да се общува с децата?! Просто трябва да обичаме работата си, да искаме да се развиваме, да се стремим да бъдем в крак със съвременната медицина.

Професията ви е доста тежка – натоварен график, работа с болни деца… Как се справяте чисто човешки с този стрес – как релаксирате, кое ви успокоява, кое ви усмихва?

Да, професията ни е тежка, обсебваща. За човек извън нашата сфера е неразбираемо емоционалното напрежение, с което работим. Може би затова по-голямата част от колегите са с половинки, които също са лекари или от лекарски семейства. Разбира се, пълноценната почивка след един напрегнат ден е да излезеш с приятели, да послушаш музика или да видиш хубава постановка. За съжаление, понякога физическата умора от деня не ни позволява и това. Тогава ни остават мечтите, плановете за нещо по-близко или по-далечно, за отпуските. Усмихвам се винаги, когато си представя как събирам набързо багажа и със семейството ми или с приятели тръгваме или на разходка в планината, или на ски, или на пътешествие. Успях да сбъдна някои свои мечти, но имам още много несбъднати.

Много пациенти се оплакват от липсата на добри специалисти, от техническата база в клиниките, от здравеопазването като цяло. Какво е вашето мнение?

Моето лично мнение е, че хората имат основание за това. Ние сме един оазис, защото имаме и кадри, и добро оборудване. За съжаление, реформите в здравеопазването ликвидираха доболничната квалифицирана помощ, както и болниците, където се лекуваха пациентите. Ние се превърнахме в търговски дружества, в които сме принудени да мислим за дадените ни финансови рамки и да правим сметка кое колко струва и как да вържем бюджета. Това е абсурд. Недооцененият труд на съсловието и липсата на техническа база на много места ни концентрира в големите центрове, а малките градове останаха на практика без нас. Други потърсиха реализация извън страната.

Според вас от какви промени се нуждае детското здравеопазване в България?

Едва ли може с магическа пръчка в миг да се направи едно нещо и да се промени детското здравеопазване. Нещо градено с години обаче може да бъде унищожено  в един миг, с едно недообмислено решение. Едно от важните неща е профилактиката, но не формална, а реална. На колко от вас децата са били качествено проследявани? Освен това и до момента в страната ни няма единна детска болница, която да включва всички звена. Разпокъсани сме, а пациентите се препращат от едно място на друго. Трябва ясен анализ на населението, на заболяванията, за да се предприемат действия…

Довършете изречението „Обичам професията си, защото…”

Обичам професията си, защото хората имат нужда от нас и това ми дава усещането за пълноценност. Алфред Нобел е казал: „Богат е не този, който има, а който дава!“