На училище със захарен диабет

Р. Колева¹, Н. Домусчиева², Т. Атанасова³, К. Илиев⁴

¹ДКЦ I, Стaра Загора, ²МЦ „Медконсулт”, Бургас, ³ДКЦ І, Хасково

⁴Сдружение „Срещу диабета – ръка за ръка”, Смолян

Децата прекарват 1/3 от времето си в образователни институции. От  2007 г. в България системно се провеждат обучителни семинари на работещите в образователната система (учители, медицински сестри, фелдшери и лекари) от детски ендокринолози за контрола на захарния диабет (ЗД). Организатори са различни пациентски организации и Българското национално сдружение по детска ендокринология. Целта е да бъде проведено практическо обучение и да бъде създадена подкрепяща среда за децата със ЗД в училище. Работата е в синхрон със Закона за здравето, чл. 120, ал. 2 (ДВ, бр. 98 от 2016 г., в сила от 1.01.2017 г.), според който „Здравните кабинети в детските градини, училищата и специализираните институции осъществяват дейности по подпомагане на процеса на наблюдение и лечение на деца с хронични заболявания, назначено от лекар от лечебно заведение, което осъществява диспансерно наблюдение на съответното хронично заболяване, определено в наредбата по чл. 30, ал. 3”

Цели

Да се проучи безопасността, сигурността и ефективността на училищната среда, отнасяща се до децата със ЗД.

Материал и методи

Трансверзално проучване през периода декември 2017 – януари 2018 г. В проучването участват 62 пациенти със ЗД, диспансеризирани от детски ендокринолог или педиатър в Стара Загора, Хасково и Бургас, както и деца, членове на Сдружението „Срещу диабета – ръка за ръка”, Смолян. Анкетите са попълвани при посещения в кабинета, чрез електронна поща или посредством телефонен разговор с пациентите или с родителите им. Разпределението по пол е еднакво, като средната възраст на момчетата е 11.7 г, а на момичетата 11.6. Давността на ЗД в общата група е 5.35 г., а средното ниво на НвА1С е 8.6%.

Резултати

Във всички училища (62 на брой) с изключение на едно има здравен служител: в 38 училища това е медицинска сестра, в 20 – фелдшер, а в 3 – лекар. С документ, идентифициращ ЗД, разполагат само 18 деца, 3 семейства не знаят дали децата им притежават такъв. Необходимостта от носене на документ за идентификация на ЗД се споделя от 51 семейства. Телефонът на лекуващия лекар е съобщен в училището при 62% от анкетираните. По препоръка на лекуващия лекар всички семейства са разговаряли за заболяването на детето си с училищния персонал – най-често с класния ръководител или със здравен служител, последвани от директора на училището, фиг. 1. Мнението на анкетираните относно възможността на училищната среда да окаже помощ при необходимост, както и ефективността на оказаното съдействие от страна на здравния служител са представени на фиг. 2 и 3. Здравният служител и учителят са най-важните хора, подпомагащи детето със ЗД, но около половината от анкетираните споделят за помощ, оказана и от съученици. На фиг. 4 са представени отговорите на въпроса „Къде измервате кръвната захар в училище“. При 20 деца това се случва в класната стая, при 13 в медицинския кабинет, 7 деца имат избор мониторирането на гликемията да става на различни места. За съжаление, най-голямата част обаче, 22 деца, измерват гликемията на „друго място” – най-често това е тоалетната. Едва 12 деца могат да разчитат в училище да им бъде инжектиран Глюкагон.

Подготовката за училище включва някои необходими неща, касаещи и ЗД, фиг. 5. 79% от анкетираните съобщават, че ЗД не влошава училищния успех.

Фиг. 1. Отговор на въпроса с кого от училищния персонал разговоряте за заболяването

Фиг. 2. Отговор на въпроса кой може да помогне на детето със ЗД в училище

Фиг. 3. Отговор на въпроса до каква степен може да се разчита на здравния служител

Фиг. 4. Отговор на въпроса къде се измерва кръвната захар в училище

Фиг. 5. Отговор на въпроса какво има в училищната чанта на детето със ЗД

Обсъждане

Налице е необходимост от създаването на леснодостъпен маркер, идентифициращ ЗД (гривна, колие, др.), с което е уместно да се ангажират както здравните власти, така и сдруженията на медицински специалисти и пациентите. За съжаление в България не е разработен и регламентиран такъв тип идентификатор.

Родителите играят важна роля за съобщаване на здравословното състояние на детето, но комуникацията между медицинските специалисти в училище и лекуващия екип е все още недостатъчна. Най-вероятната причина затова е фактът, че обменът на информация е чрез документи и че липсват срещи „очи в очи”. В процеса на по-интензивно общуване лекарските екипи разчитат и на други работещи в училищата – основно психолог, педагогически съветник и социален педагог, длъжности които са упоменати в чл. 19 от Колективен трудов договор в системата на предучилищно и училищно образование от 11.06.2018. Основните „играчи” в училищния тим – здравен служител, учител и съученици, са запознати и в готовност за съдействие при проблем със ЗД. За съжаление, не може да се разчита на 100% на основната фигура, отговаряща за здравето в училище – медицинският служител. В синхрон с това е ниският процент на умения за инжектиране с Глюкагон. Възможна причина за това е отдалечеността на здравните кабинети от класните стаи или заетостта на медицинския специалист в повече от едно училище. Значителна част от анкетираните споделят, че измерват кръвната захар извън класната стая или здравния кабинет – тревожен факт за степента на приемане на ЗД в българското училище.

Все още има какво да се желае и по отношение на необходимите неща, с които детето със ЗД излиза извън дома. Задължение на лекуващия екип е да разясни на детето и семейството какво трябва да носи в училище с цел успешен контрол на ЗД. Видно е, че захарта и сандвичът не присъстват във всяка училищна чанта – жизнена необходимост при хипогликемия. Децата споделят, че не желаят да носят със себе си глюкомер и инсулин от страх да не бъдат счупени. Съвременните интензифицирани режими с аналози не изискват стриктно спазване на време за хранене. От друга страна, продължителният престой в училище изисква поне 2 хранения, подкрепени с доза инсулин. Радостен факт е, че при по-голямата част от анкетираните ЗД не се отразява на училищния успех.

Изводи

Разчупена е стигмата „ЗД” и в широката общественост все повече се говори за лечението и контрола на децата с това заболяване. Направени са сериозни стъпки за приемането на децата в обществото, с което се повишават както психологичният им комфорт и социализацията, така и тяхната безопасност. Необходимо е да продължи практическото обучение на здравния служител и училищния персонал по отношение на ефективността на грижите им спрямо децата със ЗД – натрупване и периодично опресняване на знания и умения, които ще намалят страха от „неизвестното”, ще подобрят грижите за пациентите, ще отбременят семействата по време на учебния процес. Предстоят усилия от страна на държавната администрация, научните дружества и пациентските организaции за промяна в нормативната база и длъжностната характеристика на училищните здравни служители, вменяваща правата и задълженията им за осъществяване на инвазивни манипулации при хронични заболявания, в т.ч. и ЗД (инжектиране на инсулин, глюкагон).

Уместно е в обученията на тема „захарен диабет” да бъдат включени и училищният психолог, педагогическият съветник и социалният педагог – специалности все още „дефицитни” в българската образователна система. Специфичните умения на посочените професионалисти ще подпомогнат преодоляването на стреса сред училищния персонал при приемане на дете със ЗД. Участието на педагогическия и медицинския персонал в лечението, контрола на кръвната захар и диетичното хранене в училище ще допринесе за подобряването на метаболитния контрол на заболяването, както и за повишаване на сигурността на децата със ЗД извън дома.

Библиография: 

1. Integrating diabetes evidence into practice. IDF.
2. Middlehurst, A., Chinnici, D., Greene, S. Diabetes in the young, school performance and kids. Diabetes Voice. Volume 61, 2. June, 2016.
3. Kawamura, T. Where and How do type 1 diabetes children manage the insulin therapy at their school. ISPAD Meeting, 2017.