Съпротивите срещу лечението

М. Богданова

СУ „Св. Климент Охридски”, Факултет по педагогика

Най-общо, съпротивите се дефинират като пречки пред лечението – всичко, което спира достъпа до субекта поради неговата несъзнавана нагласа. З. Фройд поставя под въпрос заявеното желание за излекуване, откривайки не само процесите на съпротива и защита, но и „ползите от болестта“… И всъщност чии са съпротивите – на пациента или на лекаря? А как съпротивите на родителите се проявяват като съпротиви на бебето, на детето?

Идеите на З. Фройд (теория, изведена от практиката, през клиничното наблюдение) намират отражение в съвременните теории (Ж. Лакан, Д. Уиникът, Ф. Долто, М. Манони, М. Клайн, М. Сежер и др.). Основно за тях е знанието за несъзнаваното и за процеси като пренос^[1], контрапренос^[2], защити, съпротиви, както и специфичните роли на родителите, на грижата, погледа, езика, ролята на пренаталния период и т.н. – подход, който не се основава на статистиката и чиито резултати не се измерват чрез рейтинг-скали и въпросници.

Връзката на медицината и психоанализата е по посока необходимостта от единен подход към човека – телесното и психичното. Както добрият лекар, така и психоаналитикът знаят, че всичко има значение – всичко „говори”, и че за болестта има причина.^[3]

Още през 1925 г. Фройд пише за трите невъзможни професии, като една от тях е лечението[4] – всъщност никой не иска да бъде излекуван. Така пациентът отива при своя лечител (лекар, психолог, клиничен социален работник и т.н.) не за излекуването си, а поради различни подбуди, въпреки ясно изразеното желание за помощ. Този процес е несъзнаван и често е маска на съпротивите, с които трябва да се работи, а не да се премахват с рационализации[5], лекарства, визуализации и т.н.

Съпротивите към лечението се проявяват и във връзката трансфер/контратрансфер между двата Аз-а, на пациент и лекуващ. В Схема L (фиг. 1) връзката е изобразена с линията  а’- а. В позицията на а’ попада лекуващият, а в позицията на а – пациентът. Опитът да се разбере Другия чрез емпатия и незачитане на контратрансфера/трансфера единствено може да завърши в сблъсък на две тежки защити. Едната от страна на пациента към лекуващия, който не „чува“ несъзнаваното послание и се опитва да лекува симптома, а другата – от страна на лекуващия към пациента, който не показва подобрение, следвайки съветите-решения. Разговорът между двете страни е преднамерен и съзнаван, фиг. 2.

Фиг. 1. Схема L

Фиг. 2. Дискурси.

Преднамерено и съзнателно, специалистът използва емпатията, за да се опита да разбере пациента с цел подобрение, но подобна преднамереност създава конфликт и неразбиране, тъй като блокира несъзнавания апел към Другия (връзка A-S във фиг. 2).

Същият апел е непреднамерен и замаскиран под въображаемата връзка на трансфер/контратрансфер между двата Аза (а’-а). Нужни са години на себепознание и анализ, за да може специалистът да осъзнае своя принос към същата връзка и да разпознае непреднамерената заявка, отправена му от несъзнаваното на пациента. По този начин ще може да се реализира работа по оста Символично-Субект, а не Въображаемо (Аз) и да се разбере заплитането на веригата на означаващите[7] за всеки пациент. Например, когато пациент прави лапсус и възклицава: „Това са пълни глупости! Дори не знам как ми хрумна“, всъщност това е намесата на несъзнаваното и индивидуалната означаваща верига на истината за Субекта.

Азът не е господар в собствения си дом и специалистът трябва да е подготвен да чуе и да реагира на несъзнаваното послание, а не на директната реч. Само така може да се постигне истински ефект в работата, тъй като несъзнаваното е верига от думи, фонеми, изречения, формирани по правила, които са извън контрола на Аз-а. Тази верига притежава собствено съществуване във всеки човек (и в бебе, в дете).

Пример за акумулирането на такава автономия е ситуация, в която детето е свидетел на разговор между родителите си, когато бащата казва на майката: „Няма да стане нищо от него!“, а майката отговаря: „Да, той е много мързелив и за нищо не го бива!“. Тези думи остават и ако детето е по-малко, то започва да говори чрез тялото си, за да ги изрази[8]. Ако не бъдат разпознати, те също се запазват и остават „неактивни“ дълги години, за да се проявят по-нататък в живота като симптом (провали по даден предмет, агресия и т.н.) или инхибиция.

Лакан показва как е възможно подобни ситуации да бъдат реалност. Несъзнаваното е верига от думи и фрази, опериращи под строги правила. Докато момчето няма как да си спомни колко пъти бащата е споменал „Няма да стане нищо от него“, фразата е запомнена за него от несъзнаваното, което според Лакан е дискурсът на Другия. В схема L този процес е представен с отношението A-S, Другият-То (несъзнаваното). Другият (А) е част от Символичния регистър[9], докато другият (а’) е част от Въображаемия регистър[10].

Регистрите са конпцепция, развита от Жак Лакан, върху която са разположени всички останали конструкти като Другия, верига на означаващите, синтон и стадий на огледалото.

Въображаемо, Символично и Реално (фиг. 3) са регистри на психичния живот, които се преплитат в Боромеев възел и са пред-съществуващи и съществуващи като всеки един от тях има своето значение за лаканианския прочит на психоанализата.

Фиг. 3. Боромеев възел.

Имайки предвид трите регистъра, може да се използва късната концепция на Лакан за Боромеева клиника[11], в която щом „Символичното се премести по посока на Реалното получаваме симптом. Когато Реалното се премести по посока на Въображаемото, имаме тревога. И когато Въображаемото се премести по посока на Символичното, имаме инхибиция“ (Bryant, 2008). Така специалистът в полето на психичното ще има възможност да определи къде трябва да бъдат насочени неговите усилия и как да разпознава съпротивите.

Литература:

1. Богданова, М. Посрещане на новороденото през думи и в Света. Перинаталност и психоанализа. С., 2016.
2. Богданова, М. Бебето, детето и техният език. С., 2017.
3. Рудинеско, Е., Плон, М. Речник на психоанализата. С., 2000.
4. Bryant, L. Notes on the Borromean Clinic https://larvalsubjects.wordpress.com/2008/12/04/notes-on-the-borromean-clinic/ 2008 – посетен на 30.07.2017.

5. Evans, D. An introductionary dictionary of Lacanian psychoanalysis. London and New York, Routledge, 1996.

Бележки:

[1] “основен процес от психоаналитичното лечение, чрез който несъзнаваните, засягащи външни обекти желания на анализирания, се отразяват в рамките на аналитичното отношение върху аналитика, разположен спрямо тези различни обекти” (Рудинеско, Е., Плон, М. Речник на психоанализата. С., 2000, с. 687).

[2] “съвкупност от проявите на несъзнаваното на аналитика, свързани с проявите на пренос на пациента му”  (пак там, с. 395).

[3] Виж повече в: Сежер, М. Думи, за да се родиш. С., 2013.

[4] Фройд е писал за „невъзможните професии”, формулирайки полетата на обучението, управлението и лечението.

[5] Друг вид съпротива.

[6]                      Лакан използва думата „дискурс“, за да подчертае „трансиндивидуалната природа на езика, фактът, че речта винаги предполага друг субект, събеседник“ [Evans, 1996, с. 45].

[7]                      Термин, въведен от Лакан през 1957, за да обозначи „сериите от означаващи, които са свързани заедно. Означаващата верига никога не може да бъде завършена, понеже винаги е възможно да се добави друго означаващо към нея, ad infinitum“ [Evans, 1996, с. 190]

[8]                      Виж: Богданова, М. Посрещане на новороденото през думи и в Света. Перинаталност и психоанализа.  С., 2016 и Богданова, М. Бебето, детето и техният език. С., 2017.

[9]                      Регистър, в който оперират език и реч.

[10]                    Регистър, в който се проявява първата идентификация на малкото бебе.

[11]                    Виж повече в: The Seminar of Jacques Lacan: Book XXII: R.S.I. : 1973-1974.