Весела Банова: „За да лекуваш тялото на детето, трябва да познаваш самото дете и връзката, която то има с тялото си“
Весела Банова завършва специалност психология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност френски език. Започва професионалната си кариера в Научния институт по педиатрия, където работи в секция „Профилактична педиатрия“, а по-късно става първият психолог в детска онкохематологична клиника. Придобива специалност по клинична психология в МУ – София. През 2012 г. защитава докторска теза „Социални политики за закрила на децата в риск“ и става доктор по социология.
До 2001 г. професионалният път на Весела Банова е свързан с методичното ръководство на бившите домове „Майка и дете“, с развиването на практиката по релационна психомоторика, която специализира в Католическия университет в Лувен-ла-Ньов в Белгия. През 1998 г. е национален консултант на Министерството на здравеопазването по реформата на домовете „Майка и дете“, целяща хуманизиране и демедикализация на грижата в тях и трансформирането им в домове за медико-социални грижи. През 2001 г. оглавява дирекция „Държавна политика за закрила на детето“ в Държавната агенция за закрила на детето, а от 2002 до 2008 е неин зам.-председател.
Весела Банова е един от вдъхновителите и учредителите на сдружение „Дете и пространство“. Съставител и редактор е на поредица от сборници, между които „Да растеш без родители“, „Да растеш със или въпреки своите родители“, „Посрещането на детето, законите на гостоприемството“, „Детето и неговите симптоми“ и др., както и на монографиите „Ръководство по релационна психомоторика“ и „Психомоторно развитие и психомоторни практики“.
Носител е на наградата на президента на РБ за принос в прилагането на Конвенцията за правата на детето в България (2014 г.) и на награда от председателя на ДАЗД за принос в развитието на системата за закрила на детето (2016 г.).
Посветихте този брой на две изключително важни теми – психичното здраве на децата и ранната детска интервенция. Защо ги избрахте за фокус?
Връзката между ранната детска интервенция и психичното здраве е много тясна и произтича от силата на езика, от думите, които успокояват, и oт думите, които тревожат. Ранната интервенция започва със съобщаване на увреждането (проблема) и първите думи, които майката и детето чуват, са от решаващо значение. Те могат да помогнат на майката, както и на бащата да приемат различието на своето бебе като уникална черта, която го прави единствено за тях на този свят. Но те могат и да ги разтревожат и уплашат.
Дългогодишната ми работа с домовете за медико-социални грижи ме срещна с много деца, които страдаха от това, че не са със своите родители. Оказа се, че още в родилния дом се е случило сериозно недоразумение в езика и техните родители са чули, че животът на детето им ще свърши скоро, че грижите за него не са по техните сили и т.н. Това насочи мен и моите колеги към внимателно изследване на начина, по който се съобщава на родителите за проблема на детето и по който се разговаря с тях. Така внимателната употреба на езика се превърна в отправна точка в нашия подход на ранна детска интервенция и благодарение на проекта „Предизвикателството да бъдеш родител“ Сдружение „Дете и пространство“, в партньорство с община Русе, успя да създаде Център за ранна интервенция, който предлага дейности, насочени към подкрепата на новородени с увреждане и/или с ниско тегло и техните родители. Оттогава изминаха 10 години. И във времето, в което Центърът работи, ние започнахме да приемаме и малки деца, които не са родени с ниско тегло или с някакъв видим проблем при раждането. Това, което тревожеше родителите и поради което те се обръщаха към нас, беше психичен проблем. Всеки път се уверяваме, че когато предоставим възможност на родителя да говори за своите тревоги, притеснения и страхове, това има въздействие върху детето.
Може ли да се каже какво е психичното здраве на българските деца?
Няма много проучвания на тази тема в България. През 2011 г. бе реализирано интересно епидемиологично проучване на тема „Оценка на психичното здраве на децата в училище“. Според данните от него за София и София-област 5% от децата имат разстройства, които се нуждаят от психиатрично обслужване, а 53.6% от децата са с психично-здравни проблеми, които предполагат непсихиатрично обслужване. В проучването се казва, че повечето от тези деца остават неразпознати и необслужени от здравната или училищната системи. Тази констатация напълно съвпада с моите и тези на колегите ми наблюдения, основаващи се на работата ни в системата на социалните услуги за деца и семейства у нас. Ще цитирам проучването: „Малък процент са ползвали специализирани консултации с психиатър, психолог или психотерапевт и още по-малко са попаднали в системата за закрила на детето. По-голям е процентът на ползвалите логопедична помощ. Като се има предвид, че логопедичната помощ е регламентирана в училищата, може да се приеме, че училището разпознава и насочва децата към тази форма на обслужване, която е най-достъпна.“ Авторите на това проучване считат, че училището би могло да стане важно място за разпознаване и насочване на децата с чести психично-здравни проблеми към адекватно специализирано обслужване.
Именно поради констатираните в това проучване причини, както и поради нашия опит в системата за закрила на детето, в сдружение „Дете и пространство“ се насочихме към създаването на терапевтичен екип от психолози, клинични психолози и двама детски психиатри. Насочихме се към разработването на социални услуги, в които интердисциплинарни екипи, които се обучават и супервизират в психоаналитичната школа „Българско общество за лаканианска психоанализа“, осъществяват терапевтична работа с деца и юноши с психични страдания и техните родители. И отново, както в изводите от това проучване, така и от нашия опит, се установяват затруднения в отношенията родител – дете, които влияят върху психичното здраве на децата. Ето защо ясно се очертава необходимостта от „систематично включване на консултирането на родителите“ в предлаганите психично-здравни услуги, независимо дали те са в сферата на здравеопазването, образованието или социалните услуги за деца и семейства.
А кои са най-големите проблеми, свързани с ранната детска интервенция в България?
Ще отговоря на въпроса ви, като цитирам изводите във връзка със състоянието и развитието на ранната детска интервенция в България от проучване, в което участвах като изследовател (Изследване на системите подкрепящи ранното детско развитие, взаимовръзките и взаимодействието между тях и с родителите, осъществено от сдружение „Дете и пространство“, ИИНЧ на БАН и фондация „За нашите деца“ по проект, посветен на ранното детско развитие, реализиран от ФЗНД, 2018). „Към момента няма политически документ или концепция, която да координира и планира развитието на ранна детска интервенция, като отчита и анализира съществуващите добри практики в страната и постигнатите чрез тях резултати“. Друг извод от изследването посочва, че в планирането и реализацията на интегрираните услуги в ранна детска възраст не се отчитат нивата на първична, вторична и третична превенция, включени от СЗО в дефинирането на подхода ранна интервенция. И един извод, който засяга пряко темата на настоящия брой е, че съществуващите интегрирани услуги за ранно детско развитие в страната, чрез които се въвежда подхода ранна интервенция, покриват повечето дейности, посочени от СЗО с изключение на дейността „Психологична и/или психиатрична подкрепа и/или лечение за детето и семейството“.
Освен това съществува тенденция устойчивостта на интегрираните услуги за ранна детска интервенция да се постига чрез трансформирането им в социални услуги, което унищожава техните най-съществени характеристики: универсалност на достъпа и обхващането на всички деца, което би осигурило техния превантивен характер.
Има и много общини в България, в които напълно липсват услуги, осъществяващи ранна интервенция. А там, където такива услуги съществуват, достъпът до тях не е широко отворен и е регулиран от различните системи (Закрила на детето, Здравна каса и т.н.) в зависимост от това дали се предоставят като социални услуги или в системата на здравеопазването.
Ето защо петдесет граждански организации и експерти се обединиха в Алианс за ранно детско развитие, който работи за постигане на споделена визия за децата в ранна възраст в България, което включва и ранната интервенция, така че всяко дете в ранна възраст да има възможност да разгърне своя потенциал в максимална степен.
Къде е пресечната точка между психологията и педиатрията?
Пресечната точка между психологията и педиатрията това е разговорът, защото с едно дете винаги разговаряме. Но тялото на детето е също пресечна точка между педиатрията и психологията: за да лекуваш тялото на детето, трябва да познаваш самото дете и връзката, която то има с тялото си. Педиатрите не са само лекари. Те са специалисти по развитието на детето. Те овладяват изкуството да разговарят с децата. Родителите имат доверие в лекарите. Педиатрите са авторитет за българския родител. Работата ми в Държавната агенция за закрила на детето ме научи, че в много случаи, когато детето има нужда от помощ, педиатърът е първият и понякога единственият човек, който установява това.
Работите с деца, голяма част от които изпитват някакви психични страдания. Има ли нещо, което сте научили от малките си пациенти?
Непрекъснато уча от децата, които срещам в работата си. Докосвам се до различни проявления на психичното страдание, изразяващи се в разнообразни затруднения във връзката с другите хора – връстници и възрастни, и във връзката със собственото тяло. Тези от тях, които са насочени навън, бързо привличат вниманието, но също така много често бързо биват етикетирани като „делинквентност“, като „предизвикателно поведение“ или като „умствена изостаналост“. При децата под 3-годишна възраст психичното страдание може да се прояви чрез срив в имунната система, нарушения в храненето и съня, рязък спад в теглото: т.е. чрез тялото.
Срещите ми с бебета, които предизвикват нарочно повръщания и не искат да живеят, защото страдат психически, тъй като са разделени от майките си, ме срещнаха с лаканианската психоанализа. Там намерих и този отговор: че едно много малко дете, което не говори, може да страда и да се съпротивлява, че другите го третират като неодушевен обект.
Непрекъснато уча от децата с психично страдание, че колкото и ситуацията около тях да е трудна и непоносима, те вече са намерили свои решения, изобретили са свои уникални начини да се справят с непоносимото.
В крайна сметка, най-големият урок, който непрекъснато уча, е да не знам вместо детето, а да го следвам така, че да открия неговите изобретения, неговите решения.
Във вашата работа често се сблъсквате с детската и родителската болка… Как се справяте чисто човешки с този стрес – как релаксирате, кое ви успокоява, кое ви усмихва?
Професионалният ми път наистина ме среща с трудно за понасяне човешко страдание. За щастие, след срещата ми с лаканианската психоанализа около работата ми, свързана с първата реформа на домовете „Майка и дете“, аз и някои от колегите ми получихме подкрепа и пожелахме да създадем лаканиански ориентирана психоаналитична школа – Българско общество за лаканианска психоанализа. Така че, аз се справям със стреса, като получавам супервизии от изключителни колеги във Франция и Белгия и като участвам в различните форми на работа и споделяне на школата.
Покрай професионалните си пътувания в България открих и един съвсем различен начин за справяне със стреса и това е фотографията на птици. Гледката на една птица, която е например застрашен вид, може да ме усмихне. Да се разхождам край морето или около блата и езера, които са орнитологично важни зони ме успокоява. А с възрастта, т.е. с порастването ми, ме усмихват много неща понякога това е находчива реплика на дете; понякога е споделяне на близък или интересен възрастен човек; понякога са думи на човек, който вече не присъства физически в живота ми, но го е осветил както с делата, така и с думите си; понякога това е светлината на изгрева или залеза; или една гледка, един детайл…
Много пациенти се оплакват от липсата на добри специалисти, от техническата база в клиниките, от здравеопазването като цяло. Какво е вашето мнение?
Моят трудов стаж започна в Научния институт по педиатрия. И днес споделям усилията и желанието да се създаде Детска болница, в която родителите и децата да имат достъп до всякакви специалисти по детски болести, работещи в условия, които съвременните технологии, прилагани в медицината, позволяват.
Липсват ми педиатричните консултации, чиито функции са вменени на общопрактикуващите лекари. Поради тази причина подкрепям въвеждането на патронажни сестри, които придружават родителите на малки деца чрез посещения по домовете и консултиране – така, както го правеха някогашните участъкови сестри от педиатричните консултации.
Ако имахте възможността да започнете професионалния си път отново, бихте ли избрали същата професия?
Моят професионален път започна в детска болница с бебета, които са разделени от родителите си, после мина през детска онкохематологична клиника, след това през работата с всички домове за медико-социални грижи в страната и въвеждането на психомоториката в тяхната практика, а периодът, през който работих в ДАЗД, ме изправи пред всички лица на детското страдание в модерното общество. Докторската ми теза е по социология, защото исках да оставя следа за пътя, който изминах, участвайки в изграждането на система за закрила на детето в България. Нямаше да мога да премина през всички изпитания по този път, ако не бяха срещите ми с много специални и уникални хора. Натрупах толкова опит, че не бих заменила нищо от това, през което съм преминала и което съм си избрала като моя професия. Всъщност, чувствам го като призвание.
