Бащата: функцията на Бащата, името на Бащата

Д. Циркова

психоаналитик, преподавател по клинична психология, Бургаски свободен университет

Бащата и съвременното семейство

Днес традиционното семейство – баща, майка и дете, е само един от възможните варианти за отглеждане на детето. Независимо дали държавата е вписала в закона всички възможни форми на „семейство“, те съществуват и заемат все по-голям дял в живота на двойките. Съвместно съжителство, семейства с един родител, реконструирани семейства, в които партньорите имат деца от предишни бракове, еднополови семейства. Заличено ли е мястото на Бащата? Все повече млади мъже се адресират за консултация с психоаналитик преди или непосредствено след като станат бащи. От една страна, защото искат да бъдат добри бащи, и от друга – защото са объркани от всички послания, които получават (от родителските си семейства, от съпругите си, от обществото).

По отношение на съвременното семейство можем да говорим за „липсващия Баща“, „Бащата – насилник“, „безпомощния или обезценен Баща“, „комплексирания Баща“, „трансплантирания Баща“, „втория Баща“, „твърде майчинския Баща“, „Бащата – осиновител“ [1].

Тъй като появата на детето прави  мъжа – баща и жената – майка, трябва да отбележим, че през последните десетилетия науката и развитието на медицинските технологии позволиха раждането на дете чрез различни репродуктивни методи (оплождане инвитро, изкуствено оплождане, провокирана или програмирана овулация, различни донорства – на яйцеклетки, на сперма, на ембриони и сурогатно майчинство [2]. Все по-често се поставя въпросът дали „желанието да имаш дете“ не е изместено от „правото да имаш дете“. След като в съвременния свят жената може да роди дете и без прякото участие на един мъж, тогава за какво служи един Баща?

Функцията на Бащата

За да опише функцията на Бащата, Фройд си служи с мита за Едип и мита за първичната орда. Жак Лакан пък въвежда три регистъра във функциите на Бащата. Реалният Баща е този, който ни плаши, ужасният баща, който може да отхвърли своето дете, и бащата от мита. Въображаемият Баща е този, с когото искаме да се идентифицираме, „бащата, с когото сме във връзка, от когото очакваме нещо“ [5]. Този аспект на бащата е свързан с идеала – това е бащата, на когото искаме или не искаме да приличаме. Символичният Баща e „този, който чрез името си дава статус и статут на детето в света“. Това е бащата, който забранява. Майката и детето изграждат специфична дуална връзка, организирана около грижата и задоволяването на нуждата. С бащата детето създава друг вид връзки, които „повече изразяват един вид свобода на избора“ [1]. Бащата, който е признат от майката, е носител на авторитета. Той има разделящ ефект върху чувствата на сливане между майката и детето в дуалната връзка. Това позволява на детето свободата да желае, а не само да бъде подчинено на майчиното желание.

Чрез Едиповия комплекс Фройд разкрива не само амбивалентното отношение на детето към родителя от срещуположния пол, но и илюстрира функцията на  забраната и кастрацията за ограничаване на инцестната наслада.

За Лакан Едиповият комплекс е първоначалната структура, която определя нашите символични и несъзнавани отношения, чрез която субектът на несъзнаваното конструира своята личност [4]. Разгръщането на тази структура, която се реализира в три такта, проследява функцията на Бащата. Времето на Енигматичния Баща е в първия такт. Тогава, когато детето се ситуира в желанието на майката и заема мястото на това, което ѝ липсва – мястото на фалоса. Времето на Забраняващия Баща е във втория такт. Бащата се намесва в диадата майка-бебе и въвежда забрана както по отношение на майката, така и по отношение на детето. Тези забрани могат да се артикулират по следния начин: към детето – „Ти не си всичко за нея, освен теб тя има и други желания“, и към майката – „Ти никога повече няма да го имаш като бебе, няма да го реинтегрираш обратно.“ Третият такт е времето на Даряващия Баща. Бащата се явява като носител на фалоса, който може да се дари. „Диалектиката „да имаш” неминуемо е сигнал за една игра на идентификации. Момчетата и момичетата са вписани различно в логиката на идентификациите. Момчето, което се отказва от идеята да бъде фалос за майката, влиза в диалектиката да го има чрез идентификация с бащата, за когото се предполага, че има фалоса. Момичето също може да се премести от позицията да бъде обект на майчиното желание и може да влезе в диалектиката „да има“ чрез това да няма фалоса. По този начин за нея става възможно тогава да се идентифицира с майката като с майка” [6].

Именно начинът, по който субектът излиза от Едипа, е свързан с кастрацията. Лакан нарича Бащина метафора една операция на заместване, осъществена във времето на Забраняващия Баща. За да се случи тази операция е необходимо едно означаващо и това е Името на Бащата.

Името на Бащата

„Името на Бащата“ е една функция на назоваване. Първото назоваване се отнася до отсъствието и присъствието на майката. Когато майката отсъства (не само физически, но и психичното ѝ отсъствие, например, ако мисли за нещо друго), тогава нейното желание е „някъде другаде” – това „другаде“ Лакан е нарекъл „Баща“. Изборът на „Бащата“ за име на това „другаде” е направено от Лакан. Отсъствието на майката може да бъде назовано и то бива назовано Баща. Така отсъствията на майката не са извън смисъла и разума. С „Името на Бащата“ отсъствието на майката придобива значение. Тя престава да бъде всемогъща, капризна, неподчиняваща се на никакъв закон. Диадата майка-бебе е пропукана.

Изключването на това фундаментално означаващо има последици върху субекта по отношение на речта, езика, тялото.

По отношение на речта:

• Смисълът не е стабилизиран и езикът се разпада. Има несвързан говор.
• В речта няма пунктуационни разграничения, цялото се изпразва от смисъл. В детското писане няма разграничения между думите, няма пунктуационни знаци, детето изрежда думи, но  не разбира смисъла на това, което пише.
• Има твърде много смисъл в речта, всяко нещо има смисъл за субекта, дори и най-незначителният детайл има отношение към него.
• Пълно мълчание – речта атакува субекта, който трябва да се предпази, дори запушвайки ушите си.

По отношение на езика:

• Появява се халюцинацията – нещо е адресирано към субекта, дори и когато никой не му говори. При халюцинациите, когато се чуват гласове, не ухото е това, което функционира. Това е означаващо, което субектът не може да си присвои.
• Съществува директна връзка с думите. Думата е възприета буквално.

По отношение на тялото:

• Либидото не се локализира и не се ограничава. Ерогенните зони не могат да се локализират и да действат като ограничаващи и трансформиращи либидото. Насладата нахлува в тялото и неговия образ се разпада.
• Наблюдаваме хипохондричните психози – „Другият“ (мястото, което съдържа всички означаващи) манипулира тялото злонамерено, от разстояние.
• Оралният обект може да стане запушалка (да си слагаш постоянно нещо в устата) в опит да се ограничи насладата.
• Искането към другия не намира граница (например, не може да спре да яде).
• Невъзможност да се разделиш с аналния обект.

Възможно ли е Името на Бащата да оперира без реалното съществуване на Баща и предаването на името на един мъж?

Ще използвам за пример успешен и неуспешен случай на осиновяване от жени, които осиновяват деца като единствен родител.

В първия случай майката бе на 45 год. и за нея отказването от другия пол не беше окончателен избор. Въпреки реализирането на няколко сериозни в емоционален и отношенчески план връзки, липсата на деца до този момент не съответстваше на липсващо желание за деца. Животът й беше стигнал до етап, в който тя искаше да бъде майка. За нея животът можеше да бъде мислен и без дете. Осиновяването не беше нито нейната основна и крайна цел, нито начин да се бори със самотата. Другият пол съществуваше в мислите й като „друг“, а не като излишен. Тя можа да се справи с въпроса на осиновената си дъщеря: „Аз защо нямам татко?“, да въведе „липсата на другия“ и да впише детето в историята на своето семейство и предци. Паралелно с това запази желанието си да се развива професионално и позволи на детето да изгради интереси, приятелства и отношения с други деца и възрастни.

Във втория случай майката бе на 50 год. в момента на осиновяване, професионалното инвестиране доминираше всички други области на живота ѝ до момента, в който тя не констатира, че вече е много късно за собствени деца. Тази жена имаше изключително негативен дискурс към другия пол, като паралелно демонстрираше тотално неразбиране на разликите на родителските роли в двойката. Майката отричаше „липсата на другия“ и не можеше за създаде история за появата на своето дете. Отказвайки се от професионална реализация, свела социалния си живот до нула, за да „направи най-доброто“ за сина си, тя разрушаваше всички опити някой друг да направи връзка с детето (за три години детето беше сменило четири детски заведения). Затворено в дуалната връзка, момчето имаше трудности в проговарянето и когнитивното развитие, както и богата агресивна и автоагресивна симптоматика. Това от своя страна даде възможност на родителя да търси генетични аномалии и мотиви за разсиновяване.

Каква е „версията“ на съвременния баща? Как се осъществява бащината функция и лимитирането на желанието на майката? Ще успеят ли новите форми на семейство да предадат „това, което конституира субекта, а именно „желанието, което не е анонимно“ [2]? Психоанализата търси отговор на тези въпроси, поставени от времето, в което живеем не изобщо, а във всеки конкретен случай, който клиниката ни предлага.

Библиография

1. Деларош, П. Трябва ли да се отстъпва пред юношите. Изд. ЦПСП. 2019.
2. Кароз, Г. Съвременното семейство. Сп. “Журнал-а“, бр.1/2018.
3. Лакаде, Ф. Бащата. В сб. „Тревогата и бащата“. Изд. Унипрес. 2009.
4. Лакан, Ж. Семинары, книга 5. Образования бессознательного. Изд. Гнозис/Логос, М. 2002
5. Роа, Д. За какво служи един баща. В сб. „Тревогата и бащата“. Изд. Унипрес. 2009
6. Dor, Joël. Introduction to the Reading of Lacan: The Unconscious Structured like a Language. Ed. Judith Feher Gurewich. New York: Other Press, 1998. Questia. Web.