Доц. Емилия Пантелеева: „На първо място трябва да стои профилактиката“

Доц. Емилия Пантелеева завършва медицина във ВМИ-София през 1984 г. От 1992 г. до 2015 г. професионалната й кариера се изгражда в Клиниката по детска гастроентерология, Катедра по педиатрия, ВМИ-София и СБАЛДБ „Проф. д-р Иван Митев“. От началото на 2015 г. продължава да работи като специалист по педиатрия и детска гастроентерология в извънболничната медицинска помощ. През 2017 г. е поканена в екипа на Детското отделение на УМБАЛ „Софиямед“, където работи и до момента.

Доц. Пантелеева има специалност по детски болести и детска гастроентерология. През 2009 г. защитава дисертационен труд на тема „Диагностична стойност на имунологичните маркери за целиакия в детска възраст” и получава научна степен „доктор по медицина”. Последователно в годините специализира детска гастроентерология в Арнем, Холандия; спешна помощ в педиатрията, детска гастроентерология и нефрология в Залцбург, Австрия,  Тел Авив, Израел и т.н.

Доц. Пантелеева извършва специализирани изследвания и владее следните методики: горна и долна ендоскопия, абдоминална конвенционална и Доплер-ехография при деца, чернодробна биопсия, 24-часова рН-метрия на хранопровод, имунофлуоресцентно определяне на антиендомизиумни антитела, еластография при деца. Тя е част от екипа, подготвил и осъществил първите 7 чернодробни трансплантации на деца в България в УБ „Лозенец“.

Научните й интереси са в областта на метаболитните чернодробни заболявания, чернодробната трансплантация, възпалителните болести на червата, глутеновата ентеропатия, имунологията. Има публикации в значими български и чуждестранни списания.

Доц. Пантелеева е член на  Българското педиатрично дружество,  редколегията на списание „Педиатрия“, Българското дружество по детска гастроентерология, хепатология и хранене, Българското дружество по гастроентерология, Експертния съвет на българската асоциация по ултразвук в медицината.

 

Доц. Пантелеева, къде е пресечната точка между педиатрията и детската гастроентерология? Защо избрахте тези две специалности в своя професионален път на лекар?

Решението да следвам медицина дойде след доста мислене и чудене, бих казала и лутане. Родителите ми имаха тази професия – бях видяла и благодарността на пациентите им, и терзанията, и нощните дежурства. Но докато за медицината ми трябваше време да реша дали да поема по този път, то изборът да работя с деца бе първото ми, напълно осъзнато и уверено желание.

Голямата ми „професионална любов“ бе ендокринологията, тя и досега ми е на сърцето. Клиничната си ординатура по педиатрия започнах в Клиниката по детска гастроентерология, работих с прекрасни колеги. Гастроентерологията е специална, многообразна и невъзможна да се работи без екипност. Обединява всички медицински специалности, изисква висока общомедицинска подготовка, непрекъснато натрупване на знания и клиничен опит, предполага любознателност и професионално любопитство. Неотменна част са и по-сложните технологични умения като инструменталната работа с ендоскопа, иглата за чернодробна биопсия, ехографската апаратура, Доплер методиката. Предизвикателствата ме привличаха.

 

Имате богат многогодишен опит в сферата на детската гастроентерология. Може ли да ни кажете кои са най-честите гастроентерологични заболявания в детска възраст?

В годините на лекарската ми практика честотата на заболяванията се променя. Остава висока тази на острите диарии при кърмачетата и малките деца. През последните години преобладават хроничните заболявания като целиакия, възпалителните болести на червата, неалкохолната стеатозна болест на черния дроб, запекът. Благодарение на развитието на новите генетични методи за диагностика, както и на екипния начин на уточняване и проследяване на пациентите, все по-точно се откриват метаболитните чернодробни заболявания, техният дял нараства. Това е предпоставка за навременно и обосновано лечение при възможност, както и за генетична консултация при планирана следваща бременност.

 

Терапевтичните методи, прилагани в България, отговарят ли на европейските и световните „златни стандарти“ в детската гастроентерология?

Да, твърдо да. Имаме добре изградени и бързодействащи професионални отношения с колегите гастроентеролози за възрастни, НЗОК, фирмите, предоставящи новите препарати. За кратки периоди всички нови лечебни препарати, одобрени от ЕМА, се осигуряват и прилагат и у нас. Влизането в сила на стандарта по детска гастроентерология също оказа положителното си въздействие, направи работата ни по-ефективна.

Бих споменала и за някои проблеми по отношение на обучението по детска гастроентерология: липсва приемственост, крайно недостатъчно е времето на основните курсове по ендоскопия, слаба е подкрепата от страна на болниците за краткотрайни специализации в чужбина. Университетските центрове също би трябвало да имат по-активна роля в провеждането на стойностно следдипломно обучение, в подбора на преподавателите, в утвърждаването и грижата за всички лекари с научна и преподавателска степен. Приемственост и развитие, това е смисълът на университета.

 

Как виждате ролята на общопрактикуващите лекари по отношение на гастроентерологичните заболявания?

Високо ценя колегите, имах възможността да видя отблизо работата им, поддържам добри професионални контакти с част от тях. Ролята им е много важна не само по отношение на гастроентерологичните заболявания.

Общопрактикуващите лекари, по мое мнение, имат нужда от обновени точни и ясни препоръки за работа. Има много добри европейски практики в това отношение. По време на специализациите си в чужбина се запознах с някои от тях, видях, че работят и дават резултати. На първо и основно място в работата на семейните лекари трябва да стои профилактиката. Не е достатъчно да се изисква ПКК и урина на 6 мес., 1 год. и т.н. Необходими са и редовни профилактични изследвания на чернодробни ензими, кръвна захар, липиден профил, абдоминална ехография както на 6-месечна, така и на 6-7-годишна възраст. Променя се спектърът на заболеваемостта, трябва да го следваме. На практика това означава Експертният съвет по педиатрия към министъра на здравеопазването да прояви воля за осъвременяване както на изискванията към общопрактикуващите лекари, така и към пакета на детския гастроентеролог в специализираната извънболнична помощ. В качеството си на бивш национален консултант по детска гастроентерология съм предлагала подобни промени, за съжаление, без краен резултат.

Изискването към общопрактикуващите лекари да имат специалност обща медицина би подобрило значително работата на първата линия в извънболничната сфера, би разширило възможностите за диагноза и лечение, би намалило броя на хоспитализациите – само тежкоболните деца и тези, нуждаещи се от инвазивни изследвания. Необходими са стимули за непрекъсната професионална квалификация. Без съмнение авторитетът на семейния лекар би бил още по-висок.

 

Много ваши колеги казват, че най-сложното нещо в професията ви е да се постави правилна диагноза. При вас това е още по-тежка задача, защото работите с деца, които невинаги могат да кажат какво точно ги боли. Как се справяте вие в подобни ситуации и коя е най-голямата трудност, с която се сблъсквате?

Така е. Има ли диагноза, има и лечение, знаем какво да правим и какво не. За мене са важни подробната анамнеза, разговорът с родителите, като винаги от полза е присъствието и на двамата родители, споделеното от всеки от тях. Наблюдавам държанието на детето по време на срещата. Има малки пациенти, при които разговорите, обсъждането с близките, изясняват проблема. Най-често става дума за функционални състояния в детската гастроентерология, за психогенни проблеми. В други случаи обаче, наблюдението отблизо, което е възможно само при хоспитализация, при участието на повече лекари, с извършването на изследвания, меродавни за диагнозата, е по-добрият подход. Всичко е индивидуално и трябва много добре да се прецени.

При невъзможност да поставим бързо диагнозата на пациент в тежко състояние, настоявам за спешен консилиум с участието на широк кръг специалисти. В такива моменти на спешност се опирам на знанията си, натрупания опит и здравия разум.

Имала съм случаи, при които до точната диагноза сме стигали след време, след период на проследяване на пациента. В тези ситуации ми е било трудно, чувствала съм се несигурна, продължавала съм да чета и мисля.

Това, че детето не може да каже какво точно го боли не е най-големият проблем. Проблемът е, че има болест, от която изпитва болка. Към болката съм особено чувствителна. Правя всичко възможно, за да открия причината, опитвам се да я облекча до поставяне на диагнозата. Не си позволявам извършването на болезнени изследвания, затова от много години работим в екип с анестезиолозите.

 

Има ли нещо, което сте научили от малките си пациенти?

Децата са спокойни, когато усещат взаимното разбиране между родителите си и лекуващия лекар, когато виждат доверието на родителите си в лекаря. Децата, независимо от възрастта си, са много чувствителни към недомлъвките, към опитите да бъдат залъгани. Те ценят честното и открито отношение към тях.

 

Много пациенти се оплакват от липсата на добри специалисти, от техническата база в клиниките, от здравеопазването като цяло. Какво е вашето мнение?

Да, и има защо. Към болницата тръгваме тогава, когато проблемът е сериозен, тежък, когато тревогата за близкия човек е голяма. Често се получават такива ситуации, в които болният е най-уязвим, най-беззащитен, трябва му бърза намеса, а не я получава, не получава необходимото внимание. С това си обяснявам защо има недоволство от здравеопазването.

Това, от което родителите имат нужда за децата си, както и самите по-големи деца, е професионално отношение към здравословния проблем и човешко внимание от страна на лекаря. Важно е съвместно да се обсъди проблема, да се предложат няколко възможни варианти за лечение, да се изтъкнат плюсовете и минусите на всеки един. Тогава родителите и децата са по-спокойни и уверени, а ние като лекари – по-добре проследяваме цялостния процес.

 

Смятате ли, че имаме добре обучени специалисти и какъв е интересът към вашата специалност?

Повечето детски гастроентеролози в България са добре обучени и търсени специалисти. Необходима е по-продължителна специализация в областта на ендоскопията. Поради малкия брой пациенти-деца, опит може да се придобие само чрез колаборация с гастроентеролозите за възрастни. Бих предложила не само основен курс, но и чести, краткотрайни специализации при тях.

По отношение на конвенционалната ехография обучението се извършва добре. Крайно недостатъчно обаче е обучението и наличието на специалисти в областта на Доплер-ехографията при деца. На определен етап от професионалното развитие на детските гастроентеролози, особено за тези, работещи в университетските центрове, е необходима и по-продължителна специализация в чужбина. Добри контакти бяха установени преди години и се поддържат в Хамбург, Хановер, Арнем, Инсбрук, Тел Авив, Бирмингам, развиват се нови в Грац.

На този етап интересът към специалността не е голям, но не липсва. Виждам, че хората, които се насочват към педиатрията и детската гастроентерология, са добре подготвени студенти, имат емоционално привличане, следват кауза. Същевременно тези, които търсят изява в полето на науката, могат да си я позволят само ако разполагат с достатъчно собствени пари. Предоставяните стипендии и грантове са недостатъчни, за да покрият съвременни изследвания, необходими за разработване на докторантурите. Медицината и като наука, и като практика е скъпа. И в тази връзка бих обърнала внимание, че младите докторанти – педиатри/детски гастроентеролози, имат нужда както от добри ръководители и учители, които със своите знания и опит желаят да обучават и насочват, така и от необходимата финансова подкрепа от университета и държавата.

 

Какво е вашето мнение по въпроса за необходимостта от Национална педиатрична болница?

Да, безспорно е необходима. В смисъл обединение на едно място, под един покрив на всички държавни детски университетски болници, а именно – сегашната СБАЛДБ „Проф. д-р Иван Митев“, детската онкохематология, Пироговските клиники, детската кардиология и кардиохирургия, ортопедията, психиатрията. Не виждам по-добро от избраното място в рамките на Александровска болница.

От години насам има доста проблеми… Твърде дълго се проточи общественият разговор, лекарите се уморихме както да настояваме и обясняваме защо е нужна такава болница, така и да се надяваме на обещанията. Родителите и пациентските организации са тези, които ако не поискат болницата, тя няма да се случи. Да, грижата за децата и възрастните е грижа на държавата. На нас лекарите обаче ни трябва подкрепата на нашите пациенти и на техните родители, за да бъде построена тази болница.

Националната педиатрична болница няма да реши проблемите на детското здравеопазване. Нейната функция е друга. Тя би подпомогнала диагностиката и лечението на най-тежките заболявания, би съкратила пътя до лекарите-специалисти, би подкрепила по най-добрия начин семейството на болното дете. Голямото предимство е, че всичко ще бъде на едно място, че ще имаме бърз достъп до колеги с нужните знания, че ще можем да реагираме на място като екип – ние да се съберем при тежко болния пациент, а не да го препращаме насам-натам.

 

Според вас от какви промени се нуждае детското здравеопазване в България?

Първо, децата до 7-годишна възраст да бъдат 2 пъти годишно консултирани профилактично от педиатър, при необходимост и по-често, който да дава цялостна оценка на развитието на детето, съответно препоръки. След 7 год. до 18 год. – ежегодно, и винаги при нужда. Идеята е, децата да бъдат под грижата на педиатър. Голяма част от семейните лекари нямат специализиран опит с децата.

Второ, насоченост към профилактика, т.е. много повече изследвания, и то задължителни, споменатите по-горе, и др. Редовни профилактични прегледи при очен лекар, УНГ-слух, абдоминална ехография и на 6 год., ортопед…

И още – семейните лекари да бъдат ангажирани с проблема затлъстяване и произтичащите от него усложнения и обновяване на нормативните документи, за което вече стана дума по-горе.