Проф. Иван Литвиненко: „Добрият лекар е отдаден на професията си!“

Проф. Иван Литвиненко завършва медицина през 1984 г. в МУ – София. Започва работа като ординатор в Санаториума за деца с ДЦП – Момин проход, но скоро след това става участъков педиатър в гр. Костенец. През 1986 г. постъпва като асистент по педиатрия в тогавашния Научен институт по педиатрия, сега СБАЛДБ „Проф. д-р Иван Митев“ – София. Първоначално е в Сектор „Физиология на здравото дете“, а след 1990 г. е в Клиниката по детска неврология. Придобива специалности по педиатрия (1990 г.) и по детска неврология (2005 г.). През 2002 г. защитава дисертацията на тема „Неврологични усложнения у деца с диабет (клинико-електрофизиологична характеристика)“ и придобива научна степен доктор по медицина. През 2009 г. става доцент, а от 2013 г. е професор към Катедрата по педиатрия, на която е и ръководител в периода 2012 – 2020 г. От 2007 е началник на Детската неврологична клиника, а от 2021 е и член на борда на директорите на СБАЛДБ „Проф. д-р Иван Митев“ – София.

Проф. Литвиненко е редактор и съавтор на учебник по педиатрия на български и на английски език, както и на пропедевтика на детските болести. Публикационната му активност включва над 130 статии, от които в българска периодика над 100 и в чуждоезични издания над 35, почти всички с импакт фактор, над 200 участия в научни форуми. Общият Impact Factor на публикациите надхвърля 100, а цитиранията са над 400.

Преминал е редица специализации – курс по епилепсия в Университетската болница в Инсбрук, Австрия, при проф. Бауер (2002), специализация по миология в Института по миология – Бабински, Париж (1998), училище по ЕМГ – Лондон (2010). Член е на редколегиите на сп. Педиатрия и сп. Практическа педиатрия.

Проф. Литвиненко, „Предизвикателства пред епилепсията“ – така озаглавихте този брой, защо избрахте точно тази тема?

Епилепсията и епилептичните пристъпи са много по-чести в детската възраст поради превалиране на възбудните над задръжните механизми в ЦНС у децата. Педиатрите следва да познават тази патология. Най-честата дилема е какво да правим при първи непровокиран епилептичен пристъп. Дали той наистина е непровокиран или е симптоматичен и тук отваряме нова голяма тема – възможна подлежаща метаболитна болест. Температурните гърчове се срещат пи 5% от децата до 5-тата година, но дали винаги са просто фебрилни или са начало на епилепсия, и то с тежко протичане? А какво се случва с тези пациенти в условията на пандемия? Ето това са въпроси, над които разсъждаваме в този брой на „Практическа педиатрия“.

Занимавате се с най-хуманната професия – лекарската, при това професионалните ви интереси и ангажименти са насочени към най-малките пациенти. Лично за вас какво е педиатрията?

От съдбата си никой не може да избяга. Не съм мислил точно какъв искам да стана, но пътят ми ме доведе до детската неврология. Сега мога да кажа, че съм благодарен на съдбата. Смятам, че важното е човек да работи това, което харесва, и да го прави по най-добрия начин според възможностите си. Тогава неминуемо ще изпита и удовлетворение от свършеното. Няма нищо по хубаво от светналите очи на едно дете и благодарността на родителите, когато си помогнал, не само с компетентността си, но и с човешкото отношение и съпричастност.

Много ваши колеги казват, че най-сложното нещо в професията ви е да се постави правилна диагноза. При вас това е още по-тежка задача, защото работите с деца, които невинаги могат да кажат какво точно ги боли. Как се справяте вие в подобни ситуации и коя е най-голямата трудност, с която се сблъсквате?

Истина е, че пациентите ни често не могат да отговорят на важните за диагнозата въпроси. Това ни кара да изострим сетивността си за всичко онова, което може да ни доведе до нужния отговор – как се държи детето при прегледа, как играе, как реагира на околните и на нас. По косвени белези и по правилно снета анамнеза от родителите, пречупена през призмата на личния опит, за да отхвърлим привнесения субективизъм от страх или неразбиране, трябва да стигнем до истината и да направим правилни заключения.

Има ли нещо, което сте научили от малките си пациенти?

Искреност, честност, благодарност и щедра усмивка!!!

Кое е най-важното за един педиатър – знанията, опитът, интуицията, умението да общува с децата… Всъщност какви качества трябва да притежава добрият лекар?

Добрият лекар е отдаден на професията си. Естествено, че без знания и опит няма да се получи нищо, но важното е да има логична мисъл, да търси най-вероятната диагноза, като подчинява всичко на клиниката, а изследванията са помощник и допълват картината. Да вижда главното, водещото, не да затъва в детайли, които могат да го поведат в неправилна посока. Не на последно място, разбира се, е контактът – както с детето, така и със семейството. Ако не ги спечели, няма да има успех. Истинският лекар е и добър психолог. Трябва да умее да поднесе информацията в подходящия вид за нивото на компетентност на родителите и според тяхната чувствителност.

Пациентите изискват от лекарите 24-часово разположение. Опишете как протича един ваш ден?

За това питайте околните. Те ме свързват с постоянни телефонни разговори, по всяко време, и от пациенти, и от колеги. Понякога се опитват да ме съветват, че така не може и следва да ги ограничавам. Аз обаче знам, че забавената намеса може да коства влошаване състоянието на пациента или дори по-лошо. По-добре да помогна навреме, а не да се стигне до безизходно положение.

Професията ви е доста тежка – натоварен график, работа с болни деца… Как се справяте чисто човешки с този стрес – как релаксирате, кое ви успокоява, кое ви усмихва?

Моето успокоение и релаксация са моите приятели, които са много и чувствата ни са искрени и взаимни. Освен това мой отдушник е музиката. Мога с часове да слушам любимата си оперна музика, любимите изпълнители и произведения. Смятам, че в тази област съм почти толкова експерт, колкото и в медицината. Обичам да чета, но напоследък имам все по-малко време за художествена литература. Обичам и морето – плувам с часове. Сигурно в предишен живот съм бил морски обитател.

Много пациенти се оплакват от липсата на добри специалисти, от техническата база в клиниките, от здравеопазването като цяло. Какво е вашето мнение?

Не смятам, че у нас нивото на медицинската помощ е по-лошо от това в т.нар. напреднали държави. Това, в което основно изоставаме, е материалната база, и то главно в държавните и общински здравни заведения.

Според вас от какви промени се нуждае детското здравеопазване в България?

Основно организационни, но темата е дълга и няма как да я вмести в 2-3 изречения.

Смятате ли, че имаме добре обучени специалисти и какъв е интересът към вашата специалност?

Има и добри, и не толкова добри. Хората са различни. От всяко дърво свирка не става. Важното е ние, които ги учим, да се стараем максимално да предадем знанията и опита си. И най-голямото удовлетворение е да видиш, че ученикът те е надминал!

Ако няма достатъчен интерес към педиатрията, това е поради определено по-ниското заплащане, при несъмнено по-голямото натоварване и отговорности.

Ако имахте възможността да започнете професионалния си път отново, бихте ли избрали същата професия?

А трябва ли да съм откровен? Ако можех да се върна в много ранната си възраст, бих избрал музиката. А иначе, ако вече съм лекар, пак бих избрал педиатрията.

Довършете изречението „Обичам професията си, защото …”

Обичам професията си, защото това е нещото, което правя най-добре според способностите си.