Д-р Явор Пукалски: „Професията ме кара да бъда най-добрият вариант на себе си“

Д-р Явор Пукалски е ортопед-травматолог в Отделението по детска ортопедия и травматология на УМБАЛСМ “Н. И. Пирогов”. Завършил е с отличие НПМГ „Акад. Л. Чакалов“. От 2005 до 2011 г. работи като санитар във Военномедицинска академия (ВМА) – София. През 2011 г. завършва медицина в МУ – София и от следващата година започва да работи в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов”. През 2013 г. специализира ортопедия и травматология. От 2015 г. вече е и асистент по ортопедия и травматология към спешната болница.

През 2019 г. придобива образователна и научна степен „доктор“, като темата на докторантурата му е „Лечение на острата фрактура – луксация на Монтеджия в детска възраст“.

Преминал е курсове и специализации в България (Здравен мениджмънт за ръководители на лечебни заведения, Ехографска диагностика на тазобедрената става по Граф и др.), Швейцария, Турция, Великобритания и Гърция. Има над 20 публикации и участия в български и международни форуми. Член е на БОТА и на AO.

Две поредни години е носител на престижната награда „Лекар, на когото българите вярват“ (2019 и 2020), както и на отличието „Млад лекар на годината“ (2019).

Д-р Пукалски, занимавате се с най-хуманната професия – лекарската, при това професионалните ви интереси и ангажименти са насочени към най-малките пациенти. Какво ви носи лично на вас специалността ортопедия и травматология за деца?

Работата с малчугани е нещо невероятно! Смятам, че ме държи млад, зарежда ме с позитивизъм. Не мога да си представя по-голямо щастие и награда за един лекар от прегръдката или усмивката на доволен пациент, още повече ако говорим за неподправената емоция, която върви с тях, когато става дума за дете. Трябва да призная, че по време на следването си нееднократно мигновено съм отхвърлял мисълта да работя каквато и да било педиатрична хирургична специалност. По стечение на обстоятелствата започнах в Отделениетo по детска ортопедия и травматология на УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“, уж за няколко месеца… и се влюбих в работата. За мен няма по-хубава професия.

Посветихте този брой на най–значимите ортопедични и травматологични състояния в детска възраст. Кои са най-често срещаните диагнози травми при децата?

Лятото е „сезонът“ на детския травматизъм. В спешния кабинет най-често виждаме фрактури на ключицата, дисталната част на радиуса, предмишницата и глезена. Идват и много деца с мекотъканни увреди – рани, навяхвания, контузии. За щастие, голяма част от травмите в педиатричната популация могат да бъдат лекувани консервативно. Въпреки това е сериозен и броят на оперативно лекуваните пациенти. В това отношение супракондилните фрактури на хумеруса държат първенството.

Много ваши колеги казват, че най-сложното нещо в професията ви е да се постави правилна диагноза. При вас това е още по-тежка задача, защото работите с деца, които невинаги могат да кажат какво точно ги боли. Как се справяте вие в подобни ситуации и коя е най-голямата трудност, с която се сблъсквате?

Да, безспорно работата с деца има своята специфика. Все пак смятам, че с тях се работи лесно, стига да се научиш как да им „влезеш под кожата“. Усмивката, спокойният тон, обяснението (когато детето е достатъчно голямо, за да разбере) правят чудеса. Почти ежедневно имам пациенти, които влизат в кабинета със сълзи на очите, а излизат усмихнати. Трудностите най-често идват от родителите, а не от децата.

Има ли нещо, което сте научили от малките си пациенти?

Децата не се интересуват от това кой си или за кого се смяташ. Те са директни, винаги ще ти кажат нещата честно – такива, каквито ги усещат. И рядко бъркат в преценката си. Смятам, че всички можем да спечелим от малко повече честност.

Кое е най-важното във вашата работа – знанията, опитът, интуицията, умението да се общува с децата… Всъщност какви качества трябва да притежава добрият лекар?

Бих казал, че добрият лекар е амалгама от всичко описано по-горе, плюс търпение и спокойствие. Лекар без знания или опит рано или късно е обречен на неуспех. Същевременно практиката и на най-ерудирания специалист би страдала, ако той не може да комуникира с малчуганите.
 

Пациентите изискват от лекарите 24-часово разположение. Опишете как протича един ваш ден?

Събуждам се около 5.45 ч. сутринта. Максимум след час съм в болницата, за да мога да се запозная с всичко около състоянието на приетите и лежащите в отделението пациенти преди официалното начало на работния ден. Оперативната програма започва 8.30 и приключва… когато приключи. Всяка операция е едновременно подобна на много други, които вече съм правил, и уникална сама за себе си. При работата със спешна патология няма как предварително да планираш работния си ден. Но това е част от чара на специалността. И да, макар дежурството да е 12 часа, майките и бащите звънят винаги, когато имат въпрос или са притеснени. По правило винаги вдигам телефона или ако не мога (например оперирам) – връщам обаждането в първия възможен момент. Имам две деца и мога да се поставя на мястото на един разтревожен родител. Смятам, че така е редно.

Професията ви е доста тежка – натоварен график, работа с болни деца… Как се справяте чисто човешки с този стрес – как релаксирате, кое ви успокоява, кое ви усмихва?

Аз съм домошар. Намирам спокойствие и уют заедно със семейството си. Що се отнася до хоби – дългогодишна моя мечта беше да се науча да свиря на електрическа китара и за тридесетия си рожден ден си подарих една. Уви, времето за упражнения е ужасно малко и все още не мога да кажа, че свиря, но съм научил няколко песни и „дрънкането“ ми носи истинско удоволствие.

Според вас от какви промени се нуждае детското здравеопазване в България?

Труден въпрос. Не мисля, че мога да изразя всичките си мисли във формат като този. Промени са необходими в здравеопазването като цяло, не само в детското като частен случай. Проблемът с недофинансирането е обсъждан често, но рядко се споменава, че той е много по-остро изразен, когато говорим за детско здравеопазване. Независимо от специалността. Единствената положителна стъпка, която виждам последните няколко години, е инициативата за детска болница. За съжаление, не смятам, че ще видим такава структура скоро.

Смятате ли, че имаме добре обучени специалисти и какъв е интересът към вашата специалност?

Категорично – да. Имал съм възможността да сравня работата ни с други големи педиатрични ортопедични и травма центрове в Европа, Северна Америка  и Азия и смятам, че не отстъпваме по нищо. Отделението по детска ортопедия и травматология на УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ е уникална, тясно специализирана структура, която концентрира голяма част от детската травматичната патология в страната. Фактът, че имаме отделения във всяка една подспециалност на детската хирургия и реанимация ни позволява да окажем комплексна грижа за децата. Нейн аналог по отношение на ортопедичните заболявания е СБАЛО „Б. Бойчев“ – Горна баня. Страхотни специалисти ортопед-травматолози има и в много от по-големите градове в провинцията. Разбира се, не мога да отрека, че са налице ограничен брой частни случаи, които се нуждаят от лечение извън България. Практически невъзможно е да се натрупа съответния лечебен опит за такива „екзотични“ състояния в малка страна като нашата, а целта ни винаги е да направим най-доброто за пациентите.
Интересът към ортопедията и травматологията по правило е висок. Все пак притесненията на много млади колеги, свързани с работата с деца, явно си казват думата и имаме по-малко желаещи да специализират при нас в сравнение с травматологичните клиники, лекуващи пациенти над 18 год.

Ако имахте възможността да започнете професионалния си път отново, бихте ли избрали същата професия?

Без съмнение.

Довършете изречението „Обичам професията си, защото…“

… ме кара да бъда най-добрият вариант на себе си.